За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Повторяемото ежедневие не предлагаше удоволствия, съизмерими с потенциала на красивите сънища. Флориана отдавна беше разбрала, че най-удобно е да живееш съобразно своето кредо. Съвсем не леко и богато, но наистина най-удобно за душата. Ако не си се родил лъжец, по-добре не лъжи! Ако родителите са те възпитали да бъдеш честен, остани такъв, каквото и да ти струва! Да следваш кредото си не беше печелившо и не водеше до бързо забогатяване. Обаче спестяваше куп угризения, притеснения, пазеше от високо кръвно налягане и излишно сърцебиене, но най-важното: не предизвикваше нощни кошмари. Душата оставаше спокойна и насън с лекота достигаше впечатляващи сънувани места. На следващия ден късметът в дреболиите внасяше радост и очарование. Тази идеална подправка за обикновеното ежедневие правеше живота на Флори наистина прекрасен.
То беше в капан. Нямаше сили да разплете паяжината и да възвърне предишната си обла структура. Бавно се спусна надолу в близост до Онази и набързо хвана няколко току-що отделени Други. Това спомогна отново да се издигне нагоре и да получи необходимото знание.
Бледозеленият натрапник бе създал връзка. То не знаеше как да я прекъсне. Връзката не се влияеше от факта, че са от различни светове. Напротив: дори чрез нея имаше пряк достъп до чуждия свят. При други обстоятелства това бе съвсем невъзможно, преди да стане Искрящ. Но… разбира се! Ще използва своя неуспешен улов като стръв за по-тлъсти и по-вкусни енергийни хапки. Остава само да заплете ситуация.
– Заповядайте! Вие ли сте следващият? Добър ден! Какво обичате?
Добрият тон и обноски, приветливата усмивка и искрената загриженост към клиентите се бяха превърнали в начин на поведение за Флориана. Тя по природа беше отворен човек към вълнуващото и прекрасното. Случваше се понякога да се ядоса, но бързо се опомняше. Задаваше си въпросите: „Аз за какво съм се родила? Да се радвам или да се нервя?“. Натежаваше „да се радвам“ и на момента възвръщаше ведрото си настроение. Винаги се отнасяше сериозно към своите задължения. В личния живот грешките ù засягаха единствено нея. Философски приемаше ситуацията с вътрешната убеденост: „трупам личен опит“. На работа всичко стоеше по-иначе. Притесняваше се неволно да не накърни интересите на клиентите. По няколко пъти проверяваше сметките и движението на паричния поток. Обаче…
Намерението да действа преля нови знания. То изследва стръвта от всички посоки, за да може най-бързо, най-лесно и с най-малко разход на енергия да заплете ситуация. Знанията за съществата от другия свят даваха неограничени възможности за обилна консумация на питателна и вкусна храна. Дори обнадеждено разсъди, че при подходящи условия самата стръв, самият бледозелен натрапник би могъл да стане вкусен и желан за поглъщане.
Зоя Акулата беше успешна бизнес дама. Имаше придобита способност да въздейства върху хората, без да е прочела един ред специализирана литература. Още като дете, щом си харесаше нещо в детската градина или на гости при комшийчето, тя го грабваше, стискаше го толкова силно, че никой не бе в състояние да го изтръгне, като непрекъснато повтаряше: „Мое е… мое е… мое е!“ – докато я оставеха на мира. Майка ù изчакваше да се отпусне и заспи, за да вземе играчката. Увиваше я във вестник и на следващия ден тайно я връщаше обратно. Тактиката бе невероятно успешна. В един момент родителите усетиха, че детето се изплъзва от контрол. Беше късно. Опитаха се да наказват подобно поведение, но Зоя се обливаше в сълзи, стискаше желаното и неистово повтаряше: „Мое е… мое е… мое е…“ – до пълно изтощение. В малко по-късна възраст придобитият опит бе приложен в магазин. Тогава майка ù притеснено обясни: „Миличка, в момента нямам пари и не мога да платя. Друг път ще ти купя кутията за моливи“. Но детето стисна с дясната ръка още по-здраво кутията, с лявата длан захлупи едното ухо и наклони глава, за да може с рамо да запуши другото, и пропищя: „Мое е… мое е… мое е!“. Майката прошушна нещо на продавачката, извади личните си документи от чантата, остави ги на касата и бързо отведе дъщеря си навън.
Човек не се променя с годините, ако прилаганият жизнен опит е успешен и му носи благоденствие. Зоя Акулата получаваше всичко, което си пожелае: от любовника на най-добрата си приятелка, до наследствения апартамент на бившия си съпруг и детето… Последното не беше от най-желаните, но при развода вървеше в комплект с апартамента. Пожела майка ù да го отгледа. И така стана. Естествено вече не крещеше „мое е“ за онова, което искаше да има – в случая свободата си, а прилагаше масирана атака фронтално и по фланговете. Убеждаваше, налагаше, говореше непрекъснато, без да даде възможност на другата страна да отговори, да възрази, да изкаже лично мнение или да зададе въпрос. Според ситуацията го правеше авторитетно или умилкващо, безкомпромисно или подмазващо, но винаги компактно наситено. Тактиката да залее отсрещния човек с думи, за да не е в състояние да осмисли какво се иска от него, винаги водеше до изтръгване на заветното „съгласен съм – както кажеш“.