За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Отчаяно започнах да шавам, с надеждата да се измъкна, но усилията ми бяха напразни. Богинята просто се изсмя.
– Е, буболечко? – подкани тя отново кошмара ми.
Трескаво започнах да се оглеждам. Десетки кошмари продължаваха да влизат в съня ми през портала… Уви, от моя кошмар нямаше и следа.
– Не го подценявай – изсъска Ксолотл. – Не можем да си позволим загуби толкова близо до изборите.
Миктекацихуатъл се изсмя и тъкмо отвори уста да му отвърне, когато четири масивни стрели пронизаха тялото ù. Всяка беше колкото Айфеловата кула. Очите по огърлицата на богинята започнаха да шават във всички посоки. Грамадата погледна учудено надолу към стърчащите парчета метал, след това вдигна глава и се съсредоточи към хоризонта. Същото направих и аз.
Не беше за вярване! Стотици крилати воини стояха там, насочили арбалети към Миктекацихуатъл и Ксолотл. Сред тях ясно долавях присъствието на моя кошмар. Кои обаче бяха останалите и как бяха успели да проникнат в съня ми?
– Предупредих те да не го подценяваш – каза с нотка на задоволство вицепрезидентът. Тялото му се превърна в камара изгнили трупове, които с вой се строполиха на земята. Останалите ацтеки от антуража бързо последваха примера му и излязоха от съня ми. Само Ксипе Тотек се забави малко повече. Едва когато разкъса още няколко изчадия, конгресменът благоволи да изчезне. Останали без враг, безформените изчадия се втурнаха към мен. Залп великански стрели набързо ги накара да се откажат. Сега оставаше само Миктекацихуатъл.
– Пусни го – чух гласа на кошмарът ми. – Той направи своя избор.
Богинята се поколеба. Всички очи от огърлицата се съсредоточиха върху мен, сякаш оценяваха дали си заслужава да рискува заради микроб като мен. В крайна сметка инстинктът за самосъхранение надделя.
– Остават още петнайсет часа до изборите – каза тя и разтвори ръката си. – Дотогава всичко може да се случи.
Никой не ù отговори. Редиците крилати кошмари стояха безмълвни. Когато последната ацтека се махна от съня ми, те също започнаха да изчезват, докато не остана само един.
– Свърши се – каза познат глас. – Можеш да се събуждаш.
Моментално скочих на крака. Движението бе толкова рязко, че ми причерня. Олюлях се за момент, но успях да запазя равновесие. Разтърках очи и се огледах. Намирах се в ъгъла на огромно хале. Някога сигурно е било подземен склад или паркинг, а сега беше нещо съвсем различно. Стотици легла изпълваха пространството. Повечето бяха заети. Вгледах се в хората по-внимателно. Имаше всякакви – мъже, жени, старци, деца, бели, черни, жълти, червени, дори един албинос. Какво бе станало? Не усещах това да е част от съня ми. Със сигурност бях в реалния свят, но къде? И какво, мамка му, търсех тук!?
– Здрасти – приближи се до мен едра тъмнокожа жена. – Радвам се, че успя.
Погледнах я с неразбиращ поглед. Нямах спомен да съм я виждал преди. Изключено бе да е от бившата ми работа… може би от университета?
– Аз бях тази с пушката в тунела – поясни тя, видяла объркването ми. – Съжалявам, че те цапардосах, но трябваше бързо да те докарам тук.
„Можеше просто да ми кажеш“, помислих си.
– Нищо – отвърнах. – Важното е, че съм жив. Къде сме?
– При свободните избиратели – усмихна се тя.
– Свободните избиратели… – повторих. Самата фраза бе оксиморон. Избирателите нямаше как да са свободни.
– И аз така реагирах, когато пристигнах.
Усетих ръката ù върху рамото си.
– Не се притеснявай. Скоро всичко ще разбереш. Сега просто си почини. Не остава много до изборите. Ако ацтеките пробват нещо, ще е сега, докато преимуществото е на тяхна страна. Трябва просто да се напънем и да издържим предизборната им кампания. След това имаме реални шансове да спечелим изборите.
– Да спечелим? – вече бях напълно объркан.
– Да не мислиш, че само ти мразиш ацтеките? – засмя се жената и се отдалечи в халето.
Тъкмо се канех да поискам обяснение, когато всичко ми стана ясно… Хората в това хале бяха като мен! Управляващите ги бяха принудили да създадат свои собствени кошмари, които да им се противопоставят. Колко арогантен съм бил да мисля, че съм единственият. Гледах на себе си като на герой, спасител на милиони, и нито веднъж не си бях направил труда да проверя дали има други. Докато аз се криех като хлебарка, хората си бяха изградили собствена организация и взаимно пазеха сънищата си. Ето защо ацтеките се бяха нахвърлили върху мен – не защото бях толкова силен, а защото бях слаб. Сам можеха да ме смачкат.