Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Задръстените стари фонтани, където някога са се миели гладиаторите, можеха да се съживят в чест на церемонията. Храмът на Веста44 можеше да се надигне от развалините си само за да придаде още по-голяма тържественост на случая. Всичко това можеше да стане, но не стана. Та не е ли същото и с живите същества — дори и със самите основоположници на човешкия род, — които понякога биха могли да свършат нещо, но не го свършват. Церемонията премина с великолепна тържественост: монаси в черни раса, бели раса и ръждиви раса се спираха да изгледат каретите; скитници селяни, облечени в овчи кожи, просеха и свиреха с кавали под прозорците; английски доброволци дефилираха; денят превали към часа на вечерната служба: празникът отзвуча; хиляди църковни камбани забиха, безучастни към събитието; самият св. Петър отрече, че е имал нещо общо с него.

По това време булката завършваше първия ден от пътуването си към Флоренция. Особеността на тази сватба беше, че изглеждаше да се въплъщава само в булката. Никой не забеляза младоженеца. Никой не забеляза и първата шаферка. Малцина можеха да съзрат малката Дорит (която изпълняваше тази роля) всред ослепителния блясък, дори да предположим, че мнозина са я търсели. И така булката се качи в красивата си карета, по някаква случайност придружена от младоженеца, и след като в продължение на няколко минути се вози гладко по хубавия паваж, се задруса по Тресавището на отчаянието45, през развалини и гнусота. Казват, че и други брачни карети, преди и след тях, са вървели по същия път.

Тази вечер малката Дорит се почувствува твърде самотна и тъжна и само едно нещо би могло да я утеши — да можеше пак да седне да шие край баща си, както едно време, и да му прислужва на масата и при лягане. Но за такова нещо не можеше и да се мисли сега, когато седяха в тържествената карета с мисис Дженеръл на капрата. А колкото за вечерята! Ако мистър Дорит пожелаеше да вечеря, на услугите му бяха италианският готвач и швейцарският сладкар, чиито шапки бяха високи като папската митра и които извършваха ред алхимически тайнства долу в лабораторията от тенджери, преди да му я поднесат.

Тази вечер мистър Дорит беше нравоучителен и поучителен. Ако беше просто нежен, щеше да е по-добре за малката Дорит, но тя го приемаше такъв, какъвто си беше — кога ли не го бе приемала такъв, какъвто си беше! — и се стараеше да го види в най-добра светлина. Мисис Дженеръл се оттегли да си легне най-после. Вечерното й оттегляне беше най-ледената й церемония, като че ли считаше за необходимо да превърне в камък хорското въображение, та да не може да я проследи. Първо извършваше ред вдървени поклони, наподобяващи войнишки упражнения, и след това се оттегляше. Тогава малката Дорит прегърна баща си, да му каже лека нощ.

— Еми, мила — каза мистър Дорит, като я улови за ръката, — ето края на един ден, който… хм… ми остави дълбоко впечатление, и аз съм много доволен.

— Не си ли и малко уморен, мили?

— Не — каза мистър Дорит, — не чувствувам умора, когато идва от случай така… хм… препълнен с най-чисто задоволство.

Малката Дорит се зарадва, че го вижда в такова весело настроение, и самата се усмихна от сърце.