Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— След това писмо се отчаях. Явих се на приемния изпит в Политехниката, влязох. Цялото следване изкарах като насън, по-скоро като в кошмар. Жьонвиев беше единствената ми връзка с него. Оженихме се… останалото го знаете. Направих я нещастна. Дори не го осъзнавах. За мен не съществуваше нищо друго освен страданието, мъката ми, усещането, че животът ми се е изплъзнал и ще прекарам остатъка от дните си като жив труп…
Той надигаше чашата със своето „малко жълто“, отпиваше глътка, за да прокара две хапчета.
— Прекалено много хапчета вземате.
— Така е, но вече не кашлям. Мога да говоря с вас. Да се върна към прекрасните ми спомени… Животът отлетя толкова бързо. Бях на седемнайсет и след това на шейсет и пет. Така се изниза животът ми.
Той щракна с пръсти.
— Нищо не направих с него. Празни години, бели полета. Никакви спомени. Не, спомням си мъха на горната устна на Жьонвиев и сериозното й изражение, когато слушаше разказа ми. Пътуването ни до Калифорния и мига, в който се върнах към живота.
— А децата ви? Нищо ли не чувствате към тях?
— Бях изненадан, че съм успял да ги създам, това със сигурност. Но освен чувството на изненада, нищо друго… Гледах закръглящия се корем на жена ми с неудобство, струваше ми се неприлично. Повтарях си, това мое дело ли е? После те се родиха. Тя ужасно изстрада, това го помня. Не можех да разбера, питах я, на какво прилича тази болка, тя ме пронизваше с поглед. Така е, не съм ли прав… Ние, мъжете, не можем да си я представим. Когато ми ги показаха в родилното… сякаш не бяха мои, бяха някак си абстрактни. Така и не придобиха плът и кръв… наблюдавах ги отстрани… Когато бяха бебета, ми изглеждаха доста грознички, а и впоследствие не направиха нищо, с което да ме спечелят, да се доближат до мен…
— Трябвало е вие да се доближите до тях! — възкликна възмутено Жозефин. — Бебетата са толкова прекрасни!
— Така ли смятате? Мен никога не са ме трогвали… Ужасно е, нали? Беше сякаш… Нищо не изпитвах. Към никого. Понятие нямам какво ще изкарате от това, което ви разказвам. Аз наистина не съм интересен човек. Голям талант ще ви е нужен…
Дошло бе време да си тръгва. Жена му скоро щеше да се прибере.
Той поглеждаше часовника. Жозефин се надигаше от стола. Прибираше бележника, писалката си. Отнасяше подноса в кухнята. Измиваше чашите, избърсваше ги, прибираше бутилките, за да не се досети жена му.
Той я следеше с очи как шета и леко дишаше. Заявяваше, зави ми се свят, ще си почина малко.
Тя тихо притваряше вратата и го оставяше легнал на канапето, в компанията на спомените, които продължаваха да се въртят като стара камера, която показваше картини върху бял чаршаф.
През следващите дни тя отново го посещаваше и подновяваха прекъснатия разговор. Той винаги помнеше докъде бе стигнал. Притежаваше отлична емоционална памет. Сякаш бе подредил спомените си в отделни папки и ги вадеше оттам един по един. Жозефин си казваше, че животът му вероятно е минал в спомени.
Продължаваше да го посещава, но усещаше как нараства желанието й да не седи повече в този мрачен и злокобен хол. Изваждаше бележника, писалката си, но записваше все по-малко неща. Той пиеше малкото си жълто питие, понякога изпушваше по една цигара „Камел“.
— Господин Боасон, не бива да пушите!
— Какво значение има, и без това не ми остава много…
Слагаше цигарата в дълго цигаре, изваждаше позлатена запалка и щракваше с дълбока въздишка на удоволствие. Последвана от пристъп на раздираща кашлица.
— Ето на, виждате ли колко ви вреди…
— Това е единственото удоволствие, което ми е останало — протестираше той с вид на раздразнен счетоводител. — Разказах ли ви как Кари пробвал LSD?
— Не!
— С психотерапевтична цел. Искал да се порови в детството си, в отношенията с родителите си и последствията от тях за многото му бракове. Мислел, че халюцинациите, причинени от тази дрога, ще му помогнат да си възвърне спомените и да се освободи от тях. По онова време това било разрешено, смятало се за модерен психиатричен метод. Други преди него били опитвали, известни личности като Анаис Нин, Алдъс Хъксли. Той уверяваше, че в неговия случай въздействието било впечатляващо, бил се преродил. По време на сеансите се научил да поема отговорност за постъпките си, да не прехвърля вината на околните, научил такива неща за себе си, които при други обстоятелства не би приел за нищо на света… Твърдеше, че интроспекцията била смела постъпка, основополагаща крачка. Не познаваше страха…