Зовът на барабана [bg]

— Не, не е — промърмори Бриана.

— Какво?

— Не е само той. Джени също. И децата ѝ. И внуците. Моята леля Джени е и твоя — хм, може би си прав все пак. Защото ако е моя леля, значи е твоя пра-пра-пра и така нататък леля, така че може би аз съм твоя… ох. — Тя отпусна глава на рамото му, косата ѝ се пръсна мека по гърдите му. — Ти кой им каза, че си?

— На кого?

— На Джени и Иън. — Тя се протегна. — Когато отиде в Лалиброх.

— Не съм ходил там. — Роджър също се размърда, нагласяйки тялото си до нейното. Ръката му се отпусна на кръста ѝ и той се унесе, отказвайки се от абстрактните плетеници на генеалогичните изчисления заради по-непосредствени удоволствия.

— Така ли? Как тогава… — замълча. Роджър вече се унасяше, изтощен от удоволствието, и не я слушаше, само се примъкна по-близо с доволен стон. След миг гласът ѝ обаче прониза мъглата в главата му като нож — масло.

— Как разбра къде съм? — попита тя.

— Мм?

Тя се извъртя внезапно, като го остави с празни ръце. Тъмните ѝ очи се присвиха подозрително на сантиметри от неговите.

— Как разбра къде съм? — повтори бавно, всяка дума бе късче лед. — Как разбра, че съм тръгнала към Колониите?

— Ами… аз… защо… — Твърде късно осъзна опасността.

— Няма как да знаеш, че съм напуснала Шотландия — каза тя, — освен ако не си ходил до Лалиброх и те са ти казали. Но ти не си бил в Лалиброх.

— Аз… — Той търсеше трескаво обяснение — някакво обяснение, — но не намираше друго освен истината. И от сковаността ѝ разбра, че и тя се досеща за нея.

— Ти си знаел — каза тя. Гласът ѝ беше почти шепот, но сякаш бе изкрещяла в ухото му. — Знаел си, нали?

Вече седеше, издигаше се над него като една от ериниите.

— Видял си съобщението за смъртта! Вече си знаел, знаел си през цялото време, нали?

— Не — опита да събере мислите си. — Всъщност да, но…

— Откога знаеш? Защо не ми каза? — извика тя. Изправи се и затърси дрехите си.

— Чакай. Бри… нека ти обясня…

— Да, обясни ми! Искам да чуя обяснението ти! — Гласът ѝ беше накъсан от гняв, но тя наистина спря да рови и зачака.

— Виж. — Той вече бе дошъл на себе си. — Наистина го намерих. Миналата пролет. Но аз… — Пое дълбоко дъх, отчаяно търсеше думи, които да я накарат да разбере.

— Знаех, че ще те заболи. Не исках да ти го показвам, защото знаех, че нищо не можеш да сториш — нямаше смисъл да ти разбивам сърцето само заради…

— Как така да не мога да сторя нищо? — Тя нахлузи ризата през главата си и се втренчи в него със стиснати юмруци.

— Не можеш да промениш нищо, Бри! Не го ли знаеш? Родителите ти са се опитали — те са знаели за Калоден и са направили всичко възможно, за да спрат Чарлс Стюарт, но не са могли, нали? Не са могли! Гейлис Дънкан се опита да направи Стюарт крал. И се провали! Всички се провалят! — Рискува да хване ръката ѝ, беше скована като статуя.