Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Какво мислите за това? — попита Арамис.
— Мисля, че съм свършен — каза затворникът, — мисля, че кралят никога няма да ми прости моето раждане.
— Що се касае до мен — каза епископът, устремявайки към затворника пълен с преданост поглед, — то аз не знам кой е кралят — този, който е изобразен на портрета, или този, чието лице се отразява в това огледало.
— Кралят, господине, е този, който седи на трона — тъжно произнесе младият човек, — кралят, господине, е този, който не се измъчва в тъмница и който може да затваря по своя воля другите. Кралската власт — това е могъщество, това е огромна сила, а аз, както виждате, съм съвсем безсилен.
— Монсеньор — каза Арамис с такова преклонение, с каквото още не се беше обръщал към своя събеседник, — крал, забележете, ще бъде този, който, излизайки от затвора, съумее да се задържи на трона, на който ще го възкачат предани приятели.
— Господине, не ме изкушавайте — въздъхна тъжно затворникът.
— Монсеньор, не изпадайте в отчаяние — продължи да настоява Арамис. — Аз ви представих доказателства за вашия кралски произход. Вникнете в тях, уверете се сам, че сте син на крал. И крал!… И ние ще започнем да действаме!
— Не, не! Това е немислимо!
— Всъщност може би е така — продължи с ирония ванският епископ, — ако за вашия род действително е предопределено от самата съдба кралските братя, отстранени от престола, да бъдат всички до един принцове, лишени от смелост и чест, като например Гастон Орлеански, вашият чичо, който стоеше начело на десет заговора против Людовик XIII, против своя брат…
— Чичо ми, Гастон Орлеански, е заговорничил против своя брат? — извика ужасен принцът. — Той е заговорничил с цел да го свали от престола?
— Именно с такава и с никаква друга цел.
— Не ви вярвам.
— Казвам самата истина.
— И той… Гастон Орлеански, е имал предани приятели?
— Да. Но всеки път търпеше неуспех и всеки път това ставаше по негова вина. За да си купи живот, не, не живот, тъй като животът на кралския брат е свещен, за да си осигури свобода, вашият чичо жертваше живота на своите приятели, пращайки ги на заколение един след друг. Сега той е позор за нашата история и проклятие за стотици благородни семейства в нашето кралство.
— Разбирам ви, господине — обади се принцът. — Но отговорете ми, моля ви, моят чичо е убил своите приятели от слабост или просто ги е предал?
— От слабост. А слабостта на владетелите винаги е предателство.
— Но нима не може да се претърпи неуспех по незнание или от неспособност, нима мислите, че беден затворник, какъвто съм аз, възпитан не само далеч от двора, но и от целия свят, нима мислите, че такъв затворник има сила да окаже помощ на тези свои приятели, които биха решили да му помогнат?
Преди Арамис да успее да отговори, обхванат от неудържим порив, който показваше с каква сила може да кипи кръвта му, младият човек извика:
— Говорим за приятели! Но откъде аз, за когото не знае нито една човешка душа, мога да имам приятели? Аз не разполагам нито със свобода, нито с пари, нито с власт, с нищо, което може да привлече приятели!
— Но на мен ми се струва, ваше височество, че аз имах честта да се поставя на ваше разположение.
— О, не ме величайте с тази титла, господине! Това е подигравка, това е нечувана жестокост. Не ме карайте да мисля за друго освен за тъмницата, в която съм затворен. Позволете ми да обичам или поне безропотно да понасям моето затворничество и забравата в пълна неизвестност.
— Монсеньор, монсеньор, ако още веднъж повторите тези малодушни думи, ако и сега, след като сте получили доказателства за кралския си произход, останете безволев и пасивен, аз ще се подчиня на вашето желание и ще изчезна. Ще се откажа от мисълта да служа на господар, комуто жадувах да окажа помощ и в случай на нужда да отдам живота си.
— Господине! — възкликна принцът. — Преди да ми кажете всичко това, би трябвало да се замислите струва ли си завинаги да разрушите покоя на моето сърце.
— Но аз точно това се стремя да направя!
— Нима за да ми разказвате за величие, за могъщество, за това, че ме очаква престолът, на вас ви беше необходимо да изберете затвора? Вие искате да повярвам в моето блестящо бъдеще, но нима ние с вас не се спотайваме тук в мрака? Вие ме съблазнявате със слава, но не треперим ли от страх нашите думи да не проникнат през вратата на тази жалка килия? Вие ми показвате всемогъщество, но не чувам ли в коридора крачките на надзирателя и не се ли страхувате от тях повече от мен? За да можете поне малко да разсеете недоверието ми, измъкнете ме от Бастилията, дайте свободен въздух на моите дробове, дайте шпори на краката ми, поставете меч в ръката ми и тогава… тогава ще почнем да се разбираме.