Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Е, нищо — каза Перонета, — като е паднало в кладенеца, все едно че е изгоряло. И тъй като кралицата гори писмата си всеки път, когато идва…
— Всеки път, когато идва тук. Значи жената, която идва всеки месец, е била кралицата — каза след късо мълчание затворникът.
— Да — кимна с глава Арамис. Затворникът продължи:
— разбира се, разбира се — така каза гуверньорът. — В това писмо бяха инструкциите. Как сега ще ги изпълнявам?
— Напишете незабавно на кралицата и й разкажете всичко, както си беше. Тя ще ви прати друго писмо.
— Да пиша на кралицата! Но тя никога няма да повярва в такова необикновено произшествие. Ще си помисли, че искам да запазя писмото за себе си, вместо да го върна като всички останали. Тя ще реши, че искам да го използвам като оръжие, а кардинал Мазарини до такава степен… Този италиански дявол е способен на всичко, той е способен при първото появило се у него подозрение да заповяда да ни отровят.
Арамис се усмихна и едва-едва кимна с глава.
— Нали знаете, Перонета, колко недоверчиви стават, когато се отнася до Филип. — продължи затворникът. После добави по-високо: — Филип е името, с което те ме наричаха. В такъв случай няма какво да мислим — каза Перонета. — Трябва да намерим някой, който да се спусне в кладенеца.
— Да, но този, който слезе за писмото, като се изкачва, и ще го прочете.
— Тогава ще намерим в селото някой, който не знае да чете, и така ще бъдете напълно спокоен.
— Да допуснем. Но който се съгласи да слезе в кладенеца, ще се досети колко важен е този документ, заради който рискувам човешки живот. Все пак, Перонета, вие ми дадохте добра идея, да, да… Някой трябва да слезе в кладенеца и този някой ще бъда самият аз. Като чу тези думи, Перонета се разплака. Тя настойчиво молеше стария благородник да не прави това и в края на краищата изтръгна от него обещание, че ще потърси достатъчно дълга стълба, за да може да се спусне в кладенеца. А тя незабавно ще се отправи към фермата и ще намери там някой смел младеж, ще му каже, че в кладенеца е паднала скъпоценност, увита в хартия, и тъй като хартията, като се намокри, се разгъва, за младежа няма да е изненада, че ще намери писмото разгънато. Може би дотогава мастилото ще се е размило — добави Перонета.
— Това не е важно. Само веднъж да се върне в нашите ръце. Ще го дадем на кралицата и тя ще се убеди, че не я мамим. Кардиналът също няма да заподозре нищо, така че няма защо да се безпокоим от него. Взимайки такова решение, те се разделиха. Аз притворих капака, зад който стоях, но като видях, че гуверньорът се кани да влезе в залата при мен, се хвърлих на възглавницата с объркана глава от чутото току-що. Гуверньорът отвори вратата, помисли, че спя, и тихичко я затвори. Аз веднага скочих на крака и чух шум на отдалечаващи се стъпки. Тогава отново се приближих до капаците и видях как моят гуверньор и Перонета излизат от градината. Останах сам в цялата къща…
ТОМ III
Глава първа
ПИСМОТО
— След като те излязоха, скочих през прозореца, без да се мъча да излизам по нормалния начин, изтичах до кладенеца и се наведох над него. Той ме мамеше с раззиналата си паст и със студеното си дихание. Нещо бяло и блестящо се люшкаше по трепкащата, разлюляна зеленикава повърхност. Хипнотизираше ме и ме привличаше. Очите ми не виждаха нищо друго. Струваше ми се, че чета по него огнените букви, написани от ръката на кралицата. Без да знам какво правя, воден единствено от инстинкта си, който понякога ни блъска в пропаст, завързах края на въжето към основата на кладенчовия кош и пуснах ведрото на около три фута от повърхността. Треперех от страх да не размърдам скъпоценната хартия, която беше променила цвета си от бяло към зеленикаво. Това беше признак, че тя ще започне да потъва. После взех мокър парцал, за да не нараня ръцете си, и се плъзнах по въжето в зейналия кладенец. Когато видях, че вися над бездната и небето над мен започна да намалява, ме обхвана трепет и се замаях. Косите ми се изправиха, но волята ми надделя над този ужас и над обхващащата ме слабост. Достигайки до повърхността, аз се потопих в нея, без да се пускам от въжето, и със свободната ръка трескаво се опитвах да достигна скъпоценното писмо. Хванах го, но то се скъса на две в пръстите ми. Скрих половините в пазвата си и започнах да се изкачвам. Подпирах се с крака на стените на кладенеца и използвах въжето. Бях ловък, силен, пришпорван от необходимостта да бързам. Достигнах края на кладенеца и излизайки от него, го облях със стичащата се от мен вода. Сетне с плячката си започнах да тичам по осветената от слънцето пътека и стигнах до дъното на градината, където имаше горичка. Смятах да се укрия в нея. Но едва бях влязъл и удари камбаната. Това означаваше, че вратите се отварят, моят гуверньор се връща и аз съм стигнал до убежището си тъкмо навреме. Разчитах, че ще минат поне десет минути, докато ме намери, и то при условие че се сети къде съм. Трябваха му поне десет минути, ако знаеше къде съм, или може би двадесет, ако се наложеше да ме търси. Това време ми беше достатъчно, за да прочета скъпоценния документ. Доближих двете му половини. Буквите бяха започнали да се размиват, но все пак текстът се четеше.