Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Ваше височество може да постъпи както намери за добре. След като накажете, може да простите, ако пожелаете това.
— Добре! А сега остава да ви кажа още едно нещо. От днес ще разговарям с вас само извън стените на Бастилията.
— Аз сам исках да ви уведомя, ваше височество, че в бъдеще ще имам честта да се срещна с вас само единединствен път. В деня, когато моят принц напусне тези мрачни стени.
— Нека Бог ви чуе! Но как ще ме предупредите?
— Ще дойда тук сам. Не напускайте тази стая, принце, с никого освен с мен или, ако ви принудят в мое отсъствие да я напуснете, помнете, че това е направено без мое знание.
— И така, нито дума никому освен на вас.
— Да, нито дума на никого освен на мен.
Арамис се поклони ниско. Принцът му протегна на прощаване ръка и каза с искреност, която идваше от самото му сърце:
— Господине, още една дума. Ако вие се явите при мен, за да ме погубите окончателно, ако не сте нищо повече от оръдие на моите недоброжелатели, ако нашият разговор, в който научихте най-съкровените ми тайни, ми донесе нещо по-лошо от затвор, а то може да бъде само смърт, то и тогава аз ще ви благославям, тъй като вие сложихте край на моите съмнения и грижи и след трескавите мъки, които терзаеха душата ми през последните осем години, внесохте успокоение в нея.
— Мосеньор! Не бързайте да ме съдите!
— Казах, че ви благославям, че съм простил вината ви пред мен. Но ако вие сте се явили тук, за да ми върнете мястото, приготвено ми от самия Бог, място, огряно от слънцето на щастието и славата, ако благодарение на вас мога да оставя след себе си следа в човешката памет, ако след като извърша велики дела и окажа услуга на народа, на моето кралство и чест на моя род, ако от тъмницата, в която гасна, се издигна, подкрепян от вашата благородна ръка, към върховете на почитта, тогава ще ви благословя и ще ви поднеса своята признателност и благодарност, ваша ще бъде половината от моето могъщество и слава. Това ще бъде една нищожна отплата и аз винаги ще мисля, че не съм изплатил вашата част, тъй като вие никога няма да можете до такава степен, като мен, да се наслаждавате на щастието, което сте ми подарили.
— Монсеньор — каза Арамис, развълнуван от бледото лице на младежа и от неговия порив, — монсеньор, благородството на вашето сърце ме изпълва с радост и възхищение. Не вие трябва да ми изразявате благодарност. На мен ще ми благодарят народите, които ще ощастливите, и потомците ви, на които ще оставите слава. Да, да… аз ще ви дам нещо повече от живот, ще ви дам безсмъртие!
Младият човек отново протегна ръката си към Арамис. Епископът я целуна, застанал на колене.
— О! — извика принцът със смущение, което трогна Арамис.
— Това е първата дан на почит към моя монарх. Когато отново ви видя, ще кажа: „Здравейте, ваше величество.“
— А дотогава — възкликна младият човек, притискайки бледи, отмалели пръсти към сърцето си, — дотогава никакви мечти, никакви сътресения, иначе животът ми ще пресекне! О, господине, колко е тясно в моя затвор. Колко е малък моят прозорец и тясна вратата! Как можа да проникне през нея, как можа да се събере тук толкова гордост, толкова блясък и щастие!
— Тъй като твърдите, че всичко това е донесено от мен, вие изпълвате сърцето ми с радост, ваше височество! — поклони се Арамис.
Произнасяйки тези думи, той почука. Вратата веднага се отвори. Зад нея стоеше надзирателят и Безмо, който, разяждан от безпокойство и страх, беше започнал неволно да се вслушва в идващите от килията гласове.
— Това се казва изповед! — комендантът се помъчи да изобрази усмивка на лицето си. Не можех и да предполагам, че един затворник, половин покойник, ще се кае в толкова грехове и ще ви отнеме толкова време.
Арамис мълчеше. Искаше му се по-скоро да напусне Бастилията, където тегнещата върху него тайна усилваше гнетящото впечатление, идващо от стените на крепостта. Когато стигнаха до жилището на Безмо, Арамис прошепна:
— Да поговорим сега делово… Не трябва ли да ме попитате за разписката относно сто и петдесетте хиляди ливри?
— И да заплатя първата третина от тази сума — добави тъжно бедният Безмо, като направи няколко крачки към своя железен шкаф.
— Ето ви разписката — подаде документа Арамис.
— А ето ви и парите — въздъхна три пъти комендантът.
— Разпоредено ми е да ви връча разписка за петдесет хиляди ливри — каза Арамис. — За пари не съм получавал никакви разпореждания.
Той си тръгна, оставяйки Безмо напълно объркан пред този истински кралски подарък, поднесен му толкова непринудено.