Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Не мога да взема пари от теб, Ричард. — Той махна отчаяно с ръка. — Аз и без това не мога да правя скулптури. Беше само една мечта, блян. Просто този къс мрамор идва от родината ми, която някога бе свободна. — Пръстите му сляпо напипаха каменната повърхност. — Този камък е благороден. Бих искал да видя как ще даде образ на благородството. Камъкът е твой, приятелю.
— Не, Виктор. Не искам да отнемам бляновете и мечтите ти. Искам по някакъв начин да ги осъществя. Не мога да го приема като дар. Искам да го купя.
— Но защо?
— Защото ще трябва да го дам на Ордена. Не искам ти да го дадеш на Ордена, сам ще го направя. Нещо повече, те без съмнение ще поискат да го унищожат, когато го видят. Искам да ти бъде платено за това.
Виктор протегна ръка.
— В такъв случай искам десет гроша.
Ричард ги преброи и го сложи в ръката на приятеля си, после сключи пръстите му около тях.
— Благодаря, Виктор — прошепна накрая.
Мъжът се ухили широко.
— Къде да ти го доставя?
Ричард му подаде още един грош.
— Дали не бих могъл да наема стаята ти? Бих искал да работя тук. Когато свърша, ще може да бъде транспортиран до мястото си в двореца без проблеми. Виктор сви рамене.
— Дадено.
Ричард му подаде дванадесетия златен грош.
— Освен това искам да ми направиш инструментите, с които ще работя върху камъка — най—изящните инструменти, които някога си правил. Такива, с каквито някога в родината ти майсторите са създавали красота. Този мрамор изисква най—доброто. Направи инструментите от най—качествена стомана.
— Кръгли длета, назъбени, фини — ще ти направя всичко необходимо. За чуковете не се тревожи — имам достатъчно.
— Ще ми трябват и различни размери пили. От всякакъв вид — прави, извити, от най—фините до най—грубите. Както и пемза.
Виктор бе ококорил очи. В родината му само веднъж бе правено подобно нещо. Ковачът знаеше за какво са му на Ричард всички тези неща.
— Искаш да превърнеш камъка в плът?
— Точно така.
— Знаеш ли как се прави?
Ричард знаеше от статуите, които бе виждал в Д’Хара и Ейдиндрил и от разказите на някои от майсторите, както и от пробите, които сам бе правил върху изображенията за фриза. Беше разбрал, че ако бъде изваян подобаващо, а после загладен и полиран, висококачественият мрамор може да поема и отдава светлината така, че да се създава впечатлението, че камъкът се е освободил от сковаността си — така, че да заприлича на плът. Ако бъде пипнат от майсторска ръка, мраморът можеше да изглежда жив.
— Виждал съм как се прави, Виктор. Работил съм с камък достатъчно. Научих се да го усещам. Пък и мисля за това от месеци. От мига, в който започнах да работя за Ордена, това е единственото, което ме кара да продължавам. Използвах работата си, за да се упражнявам, да трупам опит и да прилагам наученото и видяното. Да експериментирам. Дори преди, докато ме разпитваха … мислех а този камък, за статуята, която знам, че е заключена в — за да не обръщам внимание на онова, което причиняваха на тялото ми.
— Искаш да кажеш, че моят камък ти е помогнал да понесеш мъченията в затвора?
Ричард кимна.
— Мога да го направя, Виктор. — Ръката му се сви в юмрук. — Плът от камък. Само ми трябват достатъчно добри инструменти.
Виктор разтърси юмрука си с монетите в него. — Дадено. Мога да ти направя всичко, от което имащ нужда. Това поне го умея. Не ставам за каменоделец и скулптор, но чрез инструментите си ще дам своя принос за освобождаването на красотата в него.
Ричард стисна ръката на приятеля си, за да ознаменуват сключването на сделката.
— Искам да те помоля и още нещо — този път като услуга.
Виктор се засмя дълбоко и гърлено.
— Сигурно ще искаш да те храня с лардо, за да имаш достатъчно сила да работиш с този благороден камък.
Ричард се усмихна.
— Никога не бих отказал парченце лардо.
— Тогава какво е? — попита Виктор. — Каква услуга искаш?
Пръстите на Ричард нежно докоснаха камъка. Неговия камък.
— Никой да не види работата ми, докато не приключа. Включително и ти. Трябва ми огромно платнище, с което да го държа покрит. Моля те да не повдигаш платнището, преди да съм свършил.
— Защо?
— Защото докато вая тази статуя, тя трябва да е само моя. Нужно ми е усамотение. Когато свърша, светът ще го види, но докато работя по него, единствено моите очи ще могат да го докосват. Не искам никой да го зърва, преди да съм свършил. Но най—важната причина да не искам да го вижда никой е, че ако нещо се обърка, не искам никой да има нещо общо. Не искам да знаеш какво правя. Ако не го видиш, никой не може да те погребе в небето, задето не си им казал.