Гаснещ зрак [bg]

19.

— Възмездието — каза Вата Урусандер — изглежда толкова просто понятие. Минало прегрешение поправено, дори несправедливостта да обхваща поколения. Дори въпроси за лична вина вече да не съществуват, щетите от престъплението трябва да се отчетат.

Погледът на Ренар се плъзна от настойника ѝ, застанал до прозореца, към младата Шелтата Лор, която умееше да превръща самата младост в триумф. Дългите ѝ ръце и крака, нежно сгънати на дивана, тънката ѝ фигура, деликатно извита в котешко изящество — сякаш само чакаше скулптора и длетото, немигащото око, намиращо своите неизброими обсебености. „Изкуството — бе казал веднъж Галан — е сладкият език на обсебеността.“ Ренар помисли, че бе започнала да разбира твърдението на поета, щом се отдаде небрежно на окото на художника, докато гледаше своята не толкова невинна подопечна.

Междувременно Урусандер продължи:

— Едно понятие би могло да изглежда просто, докато грижливото му обмисляне не разбули безкрайни усложнения. Как човек измерва такива щети, когато причина и следствие се трупат едно върху друго в безкрайно повторение, като седименти в камък? Издигни първата причина като стръмен връх — годините след това ще се погрижат тя да се изрони до основи, плътността ѝ да се разпадне на пясък, височината ѝ да се сравни сред грамадите от собствените ѝ отломки. Дори тогава, как човек приписва стойност на всичко, което е било спечелено, над всичко, което потенциално е било загубено? Е ли невинността по-ценна от разбирането? По-стойностна ли е свободата от привидната необходимост? А привилегията и алчността? А властта и силата? Равна ли е цената им, в монети или в златно тегло, на нищета и загуба? Безпомощност и безсилие?

Шелтата Лор щипна някаква нишка или пухче и въздъхна.

— Олеле, милорд, вие, разбира се, съзнавате, че „възмездие“ съдържа хиляда значения. Десет хиляди… неизброимо много всъщност. — Гъвкавата ѝ ръка се пресегна да вдигне бокала с вино и тя го поднесе към устните си. Небрежна глътка и: — Какво да кажем за жертвата, безразлична към злато? Презрителна към парите? Или за онези, чиито убеждения отхвърлят отмъщението? Какво да кажем за Отрицателите в леса, които могат само да плачат за загубата на дърветата и за смъртта на любимите си? Колко фургона, пълни с плячка, ще ги удовлетворят? Колко новопосадени дървета или вдигнати отново колиби? Колко паметници в чест на техните мъртви? Възмездието — рече тя след нова глътка вино — може да живее в настоящето, обещавайки справедливо бъдеще, но обитава в злочестото минало. Самата дума пренебрегва урока за неговата необходимост и така ще отгледа своите поколения. Но накрая, милорд, единственото възмездие, спечелено в окончателната сделка, ще бъде това на връщането на дивото, на всичко, което цивилизацията унищожава и поробва. Възмездието не се съдържа в думите за компенсация, вина и жалко спазаряване. То е в мълчанието на изцелението, а това мълчание идва само когато престъпниците и цялата им пасмина, самата им цивилизация, ги няма.