Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
Трут примижа към пламъците в камината. Някъде откъм кухнята се разнесе вик и издрънчаха тигани — явно новите помощници на Игур Лут пак му пречеха.
— Аха — каза Трут. — И Брафен го каза. Онзи проклет сърбеж, нали? Всички ни хваща. Яхвай коня и навън, майната ѝ и на зимата, и на всичко. Просто навън, на война.
— Стар ли се чувстваш, Трут? — попита тихо Кагамандра.
— Всички сме така, бас слагам, сър. И все пак… — Поклати глава и половината му лице се изкриви в усмивка. — Бихме могли доста да им навредим, нали? Никога не съм си падал по мрънканията на Урусандер, а Хун Раал е свиня и не очаквам това изобщо да се е променило. Но се чудя, сър, какво става, когато се озовете срещу Скара Бандарис? Ще продължат ли лудориите, когато живот и смърт са на проклетата черта?
— Мислил съм за това — отвърна Кагамандра. — Не мога да кажа какво влияние има Скара във висшето командване на легиона. Ако съм в състояние, ще говоря с него и ще се опитам да го разубедя. Тази гражданска война е горчиво наследство от миналите ни триумфи.
— Скара ще е самотен глас — каза Трут.
— Не. Има друг фактор. Капитан Шаренас.
Трут присви очи към лорда си, а после кимна и вниманието му отново се върна към камината.
— Още дърва трябват. — Надигна се с пъшкане. — Студ в кокалите няма да е добре, ако ще яздим.
Кагамандра се усмихна на стария си приятел.
Трут спря и попита:
— А Стражите?
— Ако трябва да съм честен, Трут, мисля, че бойната стръв е напуснала тая пасмина.
— Отново започвате да говорите като войник, милорд. Липсваше ми това. Ще ида да донеса дърва.
Кагамандра го загледа, докато излизаше.
Точно над главата му се разнесе ритмично тропане, а дрънченето и словоизлиянията на Лут в кухнята продължаваха. Навън деца и зверове лудуваха в снега.
Той потърка лице. „Ах, Шаренас. Не мога да остана на едно място, изглежда. Челюсти хапят хълбоците ми, склонен съм да хукна.
Моя годеница? Не знам. Заедно и разделени, пътуваме изгубени един за друг, както съдбите ни повеляват.
Това укрепление е жалко и малко. Не е място, което тя би могла да нарече дом, и няма да я оскърбя с това предложение.“
Дете навън изпищя и заложниците му отвърнаха.
Кагамандра потръпна и погледна гаснещия огън. Щеше да е добре Трут да побърза с дървата.
19.
— Възмездието — каза Вата Урусандер — изглежда толкова просто понятие. Минало прегрешение поправено, дори несправедливостта да обхваща поколения. Дори въпроси за лична вина вече да не съществуват, щетите от престъплението трябва да се отчетат.
Погледът на Ренар се плъзна от настойника ѝ, застанал до прозореца, към младата Шелтата Лор, която умееше да превръща самата младост в триумф. Дългите ѝ ръце и крака, нежно сгънати на дивана, тънката ѝ фигура, деликатно извита в котешко изящество — сякаш само чакаше скулптора и длетото, немигащото око, намиращо своите неизброими обсебености. „Изкуството — бе казал веднъж Галан — е сладкият език на обсебеността.“ Ренар помисли, че бе започнала да разбира твърдението на поета, щом се отдаде небрежно на окото на художника, докато гледаше своята не толкова невинна подопечна.
Междувременно Урусандер продължи:
— Едно понятие би могло да изглежда просто, докато грижливото му обмисляне не разбули безкрайни усложнения. Как човек измерва такива щети, когато причина и следствие се трупат едно върху друго в безкрайно повторение, като седименти в камък? Издигни първата причина като стръмен връх — годините след това ще се погрижат тя да се изрони до основи, плътността ѝ да се разпадне на пясък, височината ѝ да се сравни сред грамадите от собствените ѝ отломки. Дори тогава, как човек приписва стойност на всичко, което е било спечелено, над всичко, което потенциално е било загубено? Е ли невинността по-ценна от разбирането? По-стойностна ли е свободата от привидната необходимост? А привилегията и алчността? А властта и силата? Равна ли е цената им, в монети или в златно тегло, на нищета и загуба? Безпомощност и безсилие?
Шелтата Лор щипна някаква нишка или пухче и въздъхна.
— Олеле, милорд, вие, разбира се, съзнавате, че „възмездие“ съдържа хиляда значения. Десет хиляди… неизброимо много всъщност. — Гъвкавата ѝ ръка се пресегна да вдигне бокала с вино и тя го поднесе към устните си. Небрежна глътка и: — Какво да кажем за жертвата, безразлична към злато? Презрителна към парите? Или за онези, чиито убеждения отхвърлят отмъщението? Какво да кажем за Отрицателите в леса, които могат само да плачат за загубата на дърветата и за смъртта на любимите си? Колко фургона, пълни с плячка, ще ги удовлетворят? Колко новопосадени дървета или вдигнати отново колиби? Колко паметници в чест на техните мъртви? Възмездието — рече тя след нова глътка вино — може да живее в настоящето, обещавайки справедливо бъдеще, но обитава в злочестото минало. Самата дума пренебрегва урока за неговата необходимост и така ще отгледа своите поколения. Но накрая, милорд, единственото възмездие, спечелено в окончателната сделка, ще бъде това на връщането на дивото, на всичко, което цивилизацията унищожава и поробва. Възмездието не се съдържа в думите за компенсация, вина и жалко спазаряване. То е в мълчанието на изцелението, а това мълчание идва само когато престъпниците и цялата им пасмина, самата им цивилизация, ги няма.