Гаснещ зрак [bg]

Келарас не беше взел участие в грубото справяне с Капло Дриим. С другия Домашен меч — млада жена — само бяха последвали Силхас Руин, когато лордът повлече за глезена изпадналия в несвяст убиец надолу по стълбите и по коридорите към едно крило на стария дворец, където чакаха десетки празни килии. Въпреки целия гняв на Руин отвеждането бе изглеждало жестоко, но пък жестокостта се трупаше у този последен останал брат.

Силхас издърпа Капло в една килия и нареди на Домашния меч да му сложи пранги на глезените и китките. Действията ѝ свестиха Капло и той примига към нея, докато дебелите железни гривни изщракваха една по една. Очите му я проследиха, докато излизаше.

Силхас Руин понечи да заговори, но Капло вдигна ръка в немощен жест, при който веригите издрънчаха, и рече:

— Моите извинения, милорд, за убития пазач. Търпението е тръпнещо острие и никаква мисъл не забави ръката ми. Дори да не е важно, това е единственото престъпление, за което ще приема компетентната ви присъда.

— Нападение над светите покои на Майка Тъма? — изсумтя Силхас.

— Претенциите ѝ са по-малки, отколкото мислите.

— А Драконъс?

Капло извърна очи.

— Труден е за убиване. Не го ли казах вече, преди да припадна? Моето смънкано… признание. Нека да не се каже, че съм избегнал истината.

— Той няма ли да поиска главата ти?

— Съмнявам се.

— Защо не?

— Зает е.

Силхас се намръщи и скръсти ръце. След малко хвърли измъчен поглед към Келарас.

— Капитане, моля те, разубеди ме, че не губя времето на всички. Още по-добре, отдели главата на този мъж от останалото от него.

— Простете, милорд, но не разбирам нищо от това. Война ли са обявили шейките? Този мъж по заповед на Шеканто ли е тук? Вярно, един бог умря, но вината със сигурност трябва да е на онази Азатанай, Т’рис. — Келарас изгледа затворника. — Капло Дриим, кой те изпрати?

— Никой.

Келарас помисли над този отговор и намери в него лъжливост.

— Къде отиде магьосник Реш със Стража?

— Не знам.

— Значи никой от двамата не е знаел за намеренията ти?

Капло се ухили, надигна се и опря гръб на стената.

— Имах подозрение. Толкова знаеха.