Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Идиот и глупак! — промърмори си Пипин. — Ще се забъркаш в ужасна каша. Бързо го остави!
Ала откри, че коленете му се тресат, и не посмя да наближи вълшебника, за да достигне вързопа. „Вече няма начин да го върна, без да събудя Гандалф — помисли си той. — Поне да бях по-спокоен. Я най-добре да хвърля едно око преди това. Само че не тук!“ Промъкна се настрани и седна на една зелена могила недалеч от леглото си. Луната надничаше над ръба на долчинката.
Пипин сложи топката между разкрачените си колене. Приведе се ниско над нея като лакомо дете над пълна паница в потайно кътче, далеч от другите. Отметна плаща настрани и се вгледа. Въздухът наоколо му се стори неподвижен и натегнал от напрежение. Отначало глобусът беше мрачен, черен като мрамор и лунните лъчи просветваха по повърхността му. Сетне в ядрото се зароди и помръдна неясна светлинка, тя плени взора му, тъй че вече не можеше да погледне настрани. Скоро сякаш пламна всичко отвътре, топката се въртеше или може би се премятаха светлините в нея. Изведнъж те изгаснаха. Пипин изпъшка и опита да се съпротивява, ала остана прегърбен, вкопчен в топката с двете ръце. Привеждаше се все по-ниско и по-ниско, после се вцепени; за малко устните му се размърдаха беззвучно. Накрая със задавен вик се просна по гръб и остана неподвижен. Викът бе пронизителен. Стражите се втурнаха надолу по склона. Скоро целият лагер бе на крак.
— Значи това бил крадецът! — каза Гандалф. Той трескаво метна плаща си върху лежащия глобус. — Как можа, Пипин! Такава беда да ни сполети! — Той коленичи край тялото на Пипин. Хобитът лежеше вцепенен по гръб и гледаше с невиждащи очи към небето. — Дяволска работа! Каква ли беда е навлякъл… за себе си и за всички нас?
Лицето на вълшебника изглеждаше обтегнато и изпито. Той хвана Пипин за ръката и се вслуша за дъх над устните му, после положи длани на челото му. Хобитът потрепера. Очите му се затвориха. Той изкрещя, седна и слисано огледа побледнелите от луната лица около себе си.
— Не е за тебе, Саруман — викна той с писклив, безизразен глас, като се сви по-надалеч от Гандалф. — Веднага ще пратя да го вземат. разбираш ли? Само това кажи!
После направи усилие да се изправи и да побегне, ала Гандалф го задържа меко, но здраво.
— Перегрин Тук! — изрече той. — Върни се! Хобитът се отпусна, падна долу и се вкопчи в ръката на вълшебника.
— Гандалф! — проплака той. — Гандалф! Прости ми!
— Да ти простя ли? — запита вълшебникът. — Кажи ми първо какво си направил!
— Аз… аз взех топката — избъбри Пипин, — погледнах вътре и видях разни ужасни неща. И исках да избягам, но не можех. А после той дойде и взе да ме разпитва; гледаше ме, само това си спомням.
— Така няма да се разберем — неумолимо каза Гандалф. — Какво видя и какво му каза?
Пипин затвори очи и затрепера, но не изрече нищо. Всички го гледаха мълчаливо, само Мери се обърна настрани. Ала лицето на Гандалф си остана твърдо.
— Говори! — заповяда той.
Пипин отново заговори с тих, колеблив гласец и думите му бавно ставаха все по-ясни и звучни.
— Видях черно небе и високи бойници. И ситни звездички. Всичко изглеждаше много далечно и отдавна отминало и в същото време ясно и отчетливо. После звездите примигаха и изгаснаха — закриваха ги някакви крилати същества. Мисля, че в действителност са много големи, но в стъклото приличаха на прилепи, кръжащи около кулата. Стори ми се, че бяха девет. Едното полетя право към мен, ставаше все по-голямо и по-голямо. Имаше страховит… не, не! Не мога да го кажа. Опитах се да избягам, защото мислех, че ще изхвръкне навън, но то изпълни целия глобус и изчезна. После дойде той. Не ми говореше с думи. Просто ме поглеждаше и аз разбирах. „Значи се завръщаш, а? Защо пропусна да се обадиш толкова дълго?“ Не отговорих. Той рече: „Кой си ти?“ Аз пак не отговорих, но страхотно ме заболя, а пък той настояваше и накрая рекох: „Хобит.“ Тогава той като че ме видя изведнъж и се изсмя. Беше жестоко. Все едно, че ме мушкаха с ножове. Опитах да се боря. Но той каза: „Почакай малко! Скоро пак ще се срещнем. Кажи на Саруман, че такъв деликатес не е за него. Веднага ще пратя да го вземат. Разбираш ли? Само това кажи!“ После ме изгледа със злорадство. Усетих как се разпадам на парчета. Не, не! Нищо друго не мога да кажа! Не си спомням.
— Погледни ме! — каза Гандалф.
Пипин се взря в очите му. За миг вълшебникът безмълвно задържа погледа му. После лицето му омекна и се оживи с бледа усмивка. Той меко положи ръка върху главата на Пипин.