Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Ричард примигна в изумление.
— Значи Приска е жив?
Виктор кимна.
— Високопоставените особи от Ордена вероятно не са смеели да го погребат в небето, в случай че им се наложи да прибягнат до неговите умения. Оставили са го да лежи в затвора. Орденът е наясно, че има нужда от хора със способности. Освободиха го, за да изпълни поръчката. Ако иска да остане жив и да излезе от тъмницата, трябва да отлее този бронзов циферблат — на свои разноски, като дарение за хората. Това щяло да му бъде наказанието. Аз трябва да му обясня проекта и да се погрижа по—късно за монтажа.
— Виктор, трябва да купя камъка ти.
Челото на ковача се смръщи във враждебна гримаса.
— Не.
— Нарев и Нийл са разбрали за глобата, с която ме освободихте. Според тях съм минал много леко. Наредиха ми да им направя статуята — също като Приска, доброволно, на мои разноски — като наказание. Трябва сам да си купя камъка, да работя след работно време. Искат да е готово за тържеството по откриването, което е предвидено за зимата.
Очите на Виктор се извърнаха към модела на лавицата, сякаш бе някакво чудовище, дошло да присъства на краха му.
— Ти знаеш какво означава този камък за мен, Ричард. Няма …
— Чуй ме, Виктор.
— Не. — Той протегна ръка към приятеля си. — Не искай това от мен. Не искам този камък да се превърне в нещо грозно, като всичко, до което се докосне Орденът. Няма да го позволя.
— Нито пък аз.
Виктор махна гневно с ръка към модела.
— Нали виждам какво са ти дали. Как изобщо можещ да си помислиш, че подобна грозота може да се настани в камъка ми?
— Не мисля.
Ричард сложи глинената фигурка на земята. Взе един огромен чук, чиято дръжка бе опряна на стената, и с мощен удар разби статуята на хиляди парченца. Изправи се и се загледа в белия облак прах, който се вдигна от земята и се понесе през прага надолу към Вечния дом, подобно на зъл дух, изскочил от отвъдния свят.
— Продай ми камъка си, Виктор. Позволи ми да освободя красотата, заключена вътре.
Виктор го изгледа подозрително.
— Камъкът има цепнатина. Не може да понесе длетото.
Ковачът постави ръка върху мрамора, сякаш искаше да успокои разплаканата си любима.
— Ти ме познаваш, Виктор. Някога с нещо да съм те предавал? Да съм те наранявал?
Гласът му дойде тих:
— Не, Ричард, не си.
— Имам нужда от този камък, приятелю. Това е най—прекрасният къс мрамор, единствен той може да поглъща светлината и да я отдава обратно. Структурата му е достатъчно твърда и фина, за да понесе и най—малкия детайл. За статуята ми трябва най—доброто. Кълна се, Виктор, че ако ми се довериш в това, най—сетне ще можеш да видиш видението си за нея. Няма да предам любовта ти към този камък, кълна се.
Ковачът бавно прокара месестата си ръка по повърхността на белия мрамор, извисяващ се почти два пъти човешки ръст.
— А не можеш ли да откажеш да изваеш статуята им?
— Нийл каза, че тогава ще ме пратят обратно в затвора, докато изтръгнат самопризнания или докато умра от разпитите. Ще бъда погребан в небето за нищо.
— А ако направиш каквото ти харесва? — Виктор махна с ръка към отломките от модела. — И не изваеш статуята така, както са я поръчали?
— Може би искам да видя красотата още веднъж, преди да умра.
— Пфу. И какво ще изваеш? Какво ще видиш, преди да умреш? Какво би могло да бъде това, че да си струва живота ти?
— Човешкото благородство — най—висшата форма на красотата.
Ръката на ковача застина върху камъка, очите му подириха очите на Ричард, но не каза нищо.
— Трябва да ми помогнеш, Виктор. Не те моля за нищо даром. Ще платя каквато цена поискаш. Само кажи.
Виктор отново плъзна любящия си поглед към камъка.
— Десет златни гроша — каза той с мрачна увереност, като знаеше, че Ричард няма пари.
Ричард посегна в джоба си и преброи сумата. Протегна ръка към Виктор. Ковачът го изгледа намръщено.
— Откъде взе тези пари?
— Работих и спестявах. Спечелих ги, като помагах на Ордена в построяването на техния дворец. Не си ли спомнящ?
— Но те ти взеха всичко. Ничи им каза колко имаш и те взеха всичко.
Ричард килна глава на една страна.
— Нали не ме смяташ за толкова глупав, че да сложа всичките си спестявания на едно място, нали? Заровил златото си на различни места. Ако това не е достатъчно съм готов да ти платя още колкото кажеш.
Ричард знаеше, че камъкът е изключително ценен, но бе наясно, че не струва десет златни гроша. Но все пак бе за Виктор, така че нямаше да се пазари. Щеше да плати толкова, колкото му поиска човекът.