Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Уверявам ви от дъното на сърцето и душата си — отвърна много решително мистър Уинкл.
— Не забравяйте — додаде мистър Пикуик със сияещи очи, — че ние я срещнахме в дома на нашия отличен и гостолюбив приятел, Уинкл. Би било черна неблагодарност, ако се отнесете лекомислено и без дължимото уважение към чувствата на тази млада дама. Аз няма да позволя това, сър. Няма да позволя.
— Съвсем нямам подобни намерения наистина! — възкликна мистър Уинкл с жар. — Много и дълго съм мислил по този въпрос и усещам, че моето щастие е свързано с нея.
— Ето туй се казва да го вържеш в малко пакетче, сър — обади се мистър Уелър с приятна усмивка.
Мистър Уинкл се понамръщи при тази намеса, а мистър Пикуик сърдито заръча на своя помощник да не се шегува с едно от най-хубавите чувства на нашата природа. На което Сам отвърна, че нямало да го прави, ако го знаел. Но имало толкоз много от тоз вид, та не можел да разбере кое било най-хубавото от тях, когато ги споменавали пред него.
После мистър Уинкл разказа за състоялия се между него и мистър Бен Алън разговор относно Арабела; съобщи, че неговата цел била да може някак си да се срещне с девойката и й разкрие ясно и окончателно своята любов; заяви своето убеждение, основаващо се на някои мъгляви намеци и недомлъвки от страна на горепоменатия Бен, че където и да са я заточили понастоящем, мястото било някъде в близост до Ейвънските хълмове. И това бил целият му запас от сведения — или догадки — по въпроса.
Решиха мистър Уелър да тръгне на следващото утро на откривателска експедиция, ръководен единствено от тези нищожни указания; уговориха също мистър Пикуик и мистър Уинкл; които бяха по-малко уверени в силите си, да се поразходят из града по това време и се отбият уж случайно у мистър Боб Сойър, кога и да е този ден, с надежда да зърнат или чуят нещо за местонахождението на девойката.
И тъй, на следващата сутрин Сам Уелър тръгна по своето разузнаване, съвсем не отпаднал духом, въпреки обезсърчителните изгледи за успех; и вървеше си той нагоре по една улица, надолу по друга — щяхме да кажем, изкачваше се по един хълм, слизаше по друг, само че в Клифтън има само изкачване, — без да срещне някого или нещо, което би могло да хвърли поне мъничко светлина върху дадения въпрос. Много приказки изприказва Сам с коняри, извели коне на разходка по друмищата, и с прислужнички, извели деца на разходка по улиците; ала нито от първите, нито от вторите можа да научи нещо, което да му даде и най-малко сведение относно въпроса, по който той тъй изкусно провеждаше разпита си. Имало много девойки в много къщи и много от тези девойки били заподозрени от проницателните прислужници, мъже и жени, че са дълбоко привързани към някой младеж или готови да се привържат при пръв удобен случай. Но тъй като никоя от тези девойки не беше мис Арабела Алън, подобни указания оставяха Сам на същата точка на осведоменост както в самото начало.
Сам пресече хълмовете, борейки се с хубав силен вятър, и се чудеше дали пък в тази част на страната не трябва да се върви, като се държи шапката с две ръце, когато се озова в сенчест кът, гдето бяха пръснати няколко малки вили, тихи и уединени наглед. Пред вратата на една конюшня в края на дълъг задънен път се маеше някакъв коняр в домашно облекло и явно си въобразяваше, че върши нещо със своите лопата и количка. Бихме могли да отбележим на това място, че надали сме виждали някога коняр, който, суетейки се в подобни моменти край конюшнята, не става повече или по-малко жертва на тази странна самоизмама.
Сам си каза, че би могъл да говори и с този коняр, както с всички други, особено пък защото беше много уморен, а имаше чудесен голям камък точно срещу количката; и тъй той свърна надолу по пътя и като приседна на камъка, завърза разговор с присъщите му лекота и непосредственост.
— Добр’утро, стари приятелю — рече Сам.
— Тоест следобед — отвърна конярят, поглеждайки навъсено Сам.
— Много сте прав. Исках да кажа следобед. Как сте?
— Е, не ми става по-добре, кат те виждам — рече злобливият коняр.
— Чудна работа, наистина — рече Сам, — щото ми се виждате толкоз страшно весел и изобщо сте толкоз жизнерадостен наглед, та човек му става драго на сърцето, кат ви зърне.
Навъсеният коняр се навъси още повече при тези думи, но не достатъчно, за да окаже някакво влияние върху Сам, който веднага след това попита много загрижено дали името на неговия господар не е Уокър.