Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

Често пъти й се струваше, че е потънал в миналото и е забравил, че тя е там. Затворил очи, той се пренасяше на снимачната площадка, в хотелския апартамент на Кари Грант, на балкона, откъде се любуваха на Париж. Седнала на стола, тя го изчакваше, после тихо го подканяше да продължи:

— Той разказваше ли ви за своята страна, за съвременниците си, за режисьорите, за другите актьори и актриси?

Той невинаги отговаряше на въпросите й. Продължаваше да си спомня, говореше на себе си.

— В някои дни, когато се прибирах у дома след разговор с него, не можех да си поема дъх от щастие, нямах сили да пиша в черното тефтерче. Всъщност отбелязвах само това, което се отнасяше до мен. Останалото не ме интересуваше. Сигурно съм ревнувал от всичко край него. Срамувах се от себе си, бях толкова смотан. Спомням си как една вечер, това го няма в записките, ме заведе на някакво събиране. Усмихна се и ме попита, искаш ли да те запозная с хора от киното? Ще ти ги покажа… Така се озовах в един огромен апартамент на улица „Риволи“. Огромен, целият в бяло, стените, покрити с картини, библиотеките, пълни с луксозни издания. Бях единственият млад човек. Всички говореха английски. Много елегантни, жените с официални рокли, мъжете с костюми и вратовръзки, с лачени обувки. Пиеха здраво, говореха високо. Обсъждаха любовта, сякаш беше важна философска тема, думата „секс“ не слизаше от устите им. Иронизираха буржоазните клишета, подиграваха се на абсурдното чувство за собственост, което поражда обичта, и аз се почувствах като на прицел. Все едно ми крещяха в лицето, че съм глупак. Не свалях очи от тях. Пиеха, пушеха, говореха за непознати за мен художници, за плочи с джазова музика, за театрални пиеси. Имаше една жена, която избухваше в смях всеки път когато отварях уста. Беше ме забелязала, когато влязохме с Кари, и веднага заяви, че съм очарователен. Казваше се Магали и твърдеше, че била актриса. Брюнетка с не много дълга коса, с дебели, черни очни линии и зелен пуловер с пайети. Говореше за Париж, Рим, Ню Йорк, очевидно много пътуваше. Познаваше купища хора от киното и предлагаше да ми помогне, ако искам да си намеря друг стаж. Отговарях й, да, да, мислех си, колко искам да съм като нея, да се държа свободно, изискано. Създаваше впечатление, че наистина проявява интерес към мен, и аз действително се почувствах интересен. Казвах си, ето, получи се! Аз съм като тези хора, станах част от техния свят. Сърцето ми тупкаше лудо. Вече се виждах един от тях, виждах блестящото си бъдеще. Бъдеще, в което и аз щях да се изразявам самоуверено с нетърпящ възражение тон, и аз щях да имам мнение по всички теми… След което… в белия апартамент се появи един мъж и погледите на всички се обърнаха към него. После Кари ми обясни, че мъжът бил много известен, голям продуцент, важна клечка в Холивуд. Наобиколиха го. Повече никой не ме погледна. Минаваха край мен, блъскаха ме, без да се извинят, без да ме поглеждат. Отново бях станал прозрачен. Запитах се, какво правя тук? Един дебел, брадат мъж седна до мен, попита ме на колко съм години, какво уча, как се виждам след десетина години. Не ми даде време да отговоря, отиде да си вземе питие. След десет минути отново седна до мен и отново ме попита на колко съм години, какво уча, как се виждам след десетина години… С една дума, започна да ми писва. Нищо не казах на Кари, взех си палтото и си тръгнах. Трябваше да се прибера пеш, нямаше вече метро. Ужасно беше. След тази вечер ми стана ясно, че никога няма да стана част от този свят. Не отворихме дума за вечерта, но повече не ме заведе никъде. Така или иначе, предпочитах да сме само двамата. С него не се чувствах като глупак. Дори когато седяхме ей така, без да говорим… Случваше се все по-често и когато се учудвах, той ме тупаше по рамото, възкликвайки, човек невинаги има желание да говори, my boy.