Приключенията на Казанова

— Как? Той никога не е танцувал другояче?

— По-добре не би могъл да танцува, защото това, което видя, е съвършено, а знаеш ли нещо, което да надминава съвършеното?

— Нищо, но при положение, че съвършенството не е само относително.

— В случая то е абсолютно. Дюпре прави винаги същото и всеки ден ние имаме илюзията, че го виждаме за пръв път. Това е могъществото на красивото и на доброто, на възвишеното и на истинското. Този танц е една хармония, той е единственият танц, за който вие, италианците, нямате никакво понятие.

Към края на второто действие Дюпре се появи отново с маскирано лице. Той танцува по друга мелодия, но в моите очи направи съвсем същото. Той пристъпи съвсем близо до рампата и застана за миг в красиво положение. Патю поиска от мен да му се възхищавам, признах му това, внезапно чух в партера хиляди гласове да викат:

— Ах, Боже мой, Боже мой, той се развива, той се развива!

Несъмнено, той имаше еластично тяло, което се развиваше и с това изглеждаше по-висок. Ощастливих Патю, като му казах, че Дюпре наистина притежава една съвършена грация. Непосредствено след това видях една танцьорка, която тичаше като фурия по сцената и правеше кръстосани скокове надясно и наляво и във всички посоки, но на малка височина. Въпреки това й ръкопляскаха бясно.

— Тази е — каза ми Патю — прочутата Камараго180. Поздравявам те, приятелю, че си дошъл навреме в Париж да я видиш, понеже тя е привършила вече дванадесетото си лустро.

Признах, че танцът й е възхитителен.

— Тя е — продължи приятелят ми — първата танцьорка, която се е осмелила в нашия театър да прави скокове, защото преди нея танцьорките не правеха това. За учудване е също, че тя не носи гащи.

— Извинете, аз видях…

— Какво си видял? Това е кожата й, която наистина не е от лилии и рози.

— Камараго — казах аз със съкрушено изражение — не ми харесва. Дюпре ми е по-симпатичен.

Един стар поклонник, който стоеше отляво до мен, ми каза, че на младини тя правила скока на баските181 и дори гаргуйадата182 и никой не видял бедрата й, макар че тя танцувала с голи крака.

— Но, ако никога не сте виждал бедрата й, как можете да знаете, че не носи трико?

— О, това са неща, които могат да се знаят, виждам, че господинът е чужденец тук.

— О, в това отношение напълно чужденец.

Това, което ми хареса най-много във френската опера, беше моменталната бързина, с която декорите биваха сменявани. В Италия нямат никакво понятие за това. Намерих възхитително също и започването на оркестъра с един удар на лъковете, но диригентът с неговата палка, която размахваше надясно и наляво с бесни движения, като че ли всички инструменти трябваше да свирят от само себе си, ми беше просто отвратителен. Възхищавах се също и от мълчанието на слушателите, което е голяма рядкост за един италианец, защото с пълно право се ядосват в Италия на шума, който се вдига, когато пеят артистите, и едва ли може да се изкаже колко смешно е след това мълчанието, когато се появят танцьорите. Човек би помислил, че италианците крият цялата си интелигентност в очите. Впрочем няма страна в света, където наблюдателят да не би могъл да намери нещо особено и неразумно, и то само затова, защото той може да прави сравнения, местните жители не могат да забележат тези грешки. Общо взето, операта ми достави удоволствие, но всецяло ме завладя френската комедия. Тук французите са наистина неподражаеми, те играят майсторски и другите народи не могат да им оспорват палмата на първенството.