По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Ако не горяха от желание да се пожертват в необявения Джихад, първо на първо, нямаше да се присъединят към отредите на Хизбула. Освен това копнееха за мига, когато ще пристъпят към акта на жертвоприношението. Ала всичко това бе само удобно оправдание, защото религията нямаше нищо общо с това, с което се занимаваха. Религията само би смекчила суровата им решителност, но ислямът имаше много последователи и сред тях не бяха малко онези, които тълкуваха Свещената книга по доста необичаен начин. Никой от тези тук не се замисляше какво би казал Аллах, ако следеше отнякъде действията им, а най-малко от всички се безпокоеше Киноартиста. За него това бе само бизнес, политическа изява, професионално предизвикателство. Може би и стъпка напред към неговата велика цел, плюс охолен живот до края на дните му, власт и финансова стабилност — макар че дълбоко в себе си не беше много сигурен в последното. Преди години вярваше, че Израел може да бъде сразен, а евреите — изтрити от лицето на земята, но тези младежки илюзии отдавна се бяха изпарили. Сега всяка задача беше само една от многото, с които трябваше да се справи, а после да мисли за следващата. Същността на задачата нямаше никакво значение, повтаряше си той, докато наблюдаваше ентусиазираните си възпитаници, вперили погледи в мишените. Е, може би за тези младежи това имаше някакво значение. Ала той по-добре от тях знаеше какво ги очаква.
За инспектор Патрик О’Дей денят започна в пет и половина сутринта. Събуди го будилникът — той стана от леглото, отиде в банята, а после седна до масата в кухнята за първата чаша кафе. Това си оставаше най-тихото време за целия ден — повечето хора още спяха и по улиците нямаше никакво движение. Дори и птиците още клюмаха по клоните на дърветата. Излезе, за да прибере вестниците, и се зачуди защо светът не е винаги така притихнал и спокоен. През короните на дърветата започваха да прозират първите слънчеви лъчи, макар на небето още да блещукаше Зорницата. Всички околни къщи тънеха в мрак. По дяволите, само той ли започва работа по тъмно?
Отдели десетина минути, за да прегледа набързо сутрешните издания на „Уошингтън Поуст“ и „Сън“. Следеше най-вече новините и особено криминалната хроника. Като патрулиращ инспектор работеше главно извън сградата на полицейското управление и никога не знаеше с какви случаи ще се сблъска до края на смяната. Това често го навеждаше на мисълта да наеме детегледачка. Можеше да си го позволи, защото след изплащането на застраховката за жена му беше получил доста пари. Макар че отначало това му изглеждаше като светотатство с паметта й, те така или иначе му предлагаха щедро обезщетение и накрая той го прие. Но да наеме детегледачка? Не. Не искаше в къщата си друга жена, която да измести в крехкото съзнание на Меган спомена за майка й. Нямаше да може да понесе и този удар. Вместо това наемаше жена само за по няколко часа. Може би Меган още не усещаше разликата. Може би само децата, стопляни от майчинските грижи и вкопчени в полите на майките си, можеха да не се привързват и към бащите си? Ако другите хлапета й задаваха въпроси за майка й, тя им обясняваше, че тя е отишла на небето, „но затова пък си имам татко!“
Понякога му се искаше да благодари на съдбата, че от години не се бе случвало да преследва престъпници. Защото ако сега му се наложеше да преследва изнудвачи, отвличащи деца като неговата Меган… не, не знаеше какво би направил, ако му причернее. Но като съвсем млад агент шест пъти се бе сблъсквал с отвратителни типове, решили да забогатеят чрез откупи за отвлечени деца. Слава Богу, че през последните години нямаше много престъпления от този вид! Може би защото се ширеше мнението, че тази опасна игра вече не си струва усилията — при сигнал за отвлечено дете ФБР струпваше всичките си свободни агенти и върху престъпниците сякаш се стоварваше Божият гняв… Но Патрик О’Дей едва сега започваше да проумява защо тези отвличания събуждат такава яростна омраза както сред полицаите, така и сред гражданите. Трябва да си родител, трябва да помниш прегръдката на тънките ръчички около врата си, за да можеш да осъзнаеш колко ужасяващи са тези престъпления — но в следващия миг кръвта ти се вледенява, емоциите ти блокират, независимо че само преди час си се държал напълно естествено, като всички.