По заповед на президента

Дали не действаше прекалено прибързано? Вече бе стар, и то в една страна, в която толкова много мъже умираха наполовина на неговата възраст. Спомни си как върлуваха епидемиите по времето на младостта му, главно заради непоносимите хигиенни условия и най-вече заради замърсената вода, защото Иран почти през целия му живот беше безкрайно изостанала страна, въпреки вековната си култура. Отминалото могъщество бе възкресено благодарение на петрола и с него се появиха новите предприемачи и бързо натрупаха несметни богатства. Мохамад Реза Пахлави, шахиншахът на Иран — титлата означаваше „Цар на Царете“, — се беше заел да събуди страната, ала сгреши, като прекалено ускори събитията и така си създаде много врагове. Над Иран, както винаги, царуваше непрогледна нощ; светската власт по традиция се наследяваше от ислямското духовенство. В опитите си да разкрепости селяните шахът бе засегнал интересите на прекалено много от силните на деня и си бе създал врагове сред хората, притежаващи духовната власт — именно от тях простолюдието очакваше спасението си, от тях търсеше мъдри напътствия как да опази досегашния ред в този модерен и хаотичен свят. Но въпреки това шахът почти бе успял, макар и не съвсем, обаче това „не съвсем“ го бе довело до проклятието, с което светът стъпкваше всички, които в стремежа си към величието стигат на крачка от него, но не успяват да го докоснат.

Какво бяха изпитвали мъжете като него, мъжете, решили да променят хода на историята? Застаряващ — също като Даряеи, но неизличимо болен от рак — шахът бе станал свидетел как делото на неговия живот се бе стопило за броени седмици. На шаха и на сподвижниците му бе останала само горчивата равносметка, особено след като бе изоставен от могъщите си американски приятели. Дали накрая е осъзнал, че е стигнал прекалено далеч… или всъщност не е било чак толкова надалеч? Даряеи не знаеше отговора, а му се искаше да го узнае, докато се вслушваше в далечния тътен на самолетните двигатели, напомнящ за бучене на водопад в тихата персийска нощ.

Стремежът към прекалено ускорен и прибързан прогрес се бе оказал страхотна грешка при планирането на развитието на страната — младите изпитаха това върху гърба си, докато старите отдавна знаеха тази мъдрост: на простосмъртните е забранено да се издигат до величието на Бога, да се променят прекалено бързо, да се издигат прекалено нависоко, да се стремят към могъщество и разкош. Колко мъчително бе сега да лежи в леглото, без да може да дочака съня, необходим на всяко човешко същество.

А може би все пак би могъл да разбере към какво се бе стремил шахът? Защото неговата страна отново се бе оставила да бъде влачена от течението. Изолирана от света също като него, самотния старец — да, никой не познаваше по-добре от него признаците на самотата. Новото течение се долавяше дори по трудно забележимите промени в облеклото на сънародниците му, особено в женските дрехи. Промените не бяха очебийни и не даваха повод на преданите му последователи да се заемат с преследването на нарушителите, защото напоследък религиозният плам бе поотслабнал, пък и съществуваха преходни зони — между добродетелта и порока, — в които хората можеха да надникнат, водени от простодушно любопитство. Да, хората все още вярваха в Исляма, вярваха и в своя духовен водач, ала вече никой не спазваше така строго предписанията на Свещения Коран — нали нацията беше забогатяла, а за да забогатее още повече, трябваше да натрупа капитали и да се залови с бизнес.