За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Трябва да тръгваме – каза безцеремонно гласът.
Не си направих труда да му отговоря.
– Вече знаят къде си. Трябва да тръгваме.
Бяха разбрали? Как? Вероятно от мен самия. Докато Ксолотл ме държеше в ръцете си, можеше да надникне в кътчетата на съзнанието ми. Кошмарът ми бе направил всичко възможно да ме предпази, но едва ли бе достатъчно. Ксолотл щеше да прати някой от кабинета да ме прибере. Най-малкото щеше да съобщи на всичките си привърженици. Всички комуникации бяха изключени, но на едно божество не са му необходими мобилни телефони, за да предаде заповедите си. Сънищата бяха далеч по-бърз и точен метод.
С усилие се изправих, грабнах якето си и излязох от апартамента. Не си направих труда да заключвам. Една брава нямаше да е от значение, а и в жилището нямаше нищо ценно.
– Колко остава до изборите? – попитах, докато вървях с бърз ход към метрото.
– Трийсетина часа…
Цели трийсет?! Бях разчитал, че няма да привлечем внимание до самите избори. Малка част от мен дори се надяваше всичко да мине без инцидент – някак незабелязано да се провра между шамарите. Е да, ама не. Не само че ме бяха открили, но се намесиха и големите пушки. Четирима конгресмени, вицепрезидентът… какво още ме чакаше? Да довтаса пратеник от Северния съюз? И представа си нямах как ще оцелея толкова дълго.
– Не е зле да се стегнеш малко – обади се гласът. – Поне да не биеш на очи сред хората.
Имаше право. Бях придобил такъв безумен вид, че приличах на клошар или третокласен привърженик. Когато стигнах в метростанцията, се огледах за магазин за дрехи. Оставаха още два дена до изборите и магазините за хапчета и храна работеха с пълна сила. Хората винаги се запасяваха в последния момент. За сметка на това всички магазини, свързани с техника, отдавна бяха затворени. Дрехите се водеха нещо по средата, така че имаше изглед да намеря нещо отворено.
Така и стана – малко семейно магазинче в един от глухите коридори на метрото. Изглежда някога е било капанче за туристи – когато все още имаше такива. Днес бе на доизживяване – сигурно вътре можеше да се намери всичко, от оръжия до уреди за жертвени ритуали. Аз обаче се нуждаех от дрехи.
– Хапчета ли желаете? – посрещна ме още от вратата продавачката. Беше млада. Дадох ù към двайсет, плюс минус една-две.
Махнах незаинтересовано с ръка.
– Вода? Храна? Нещо друго? – веднага продължи тя. Явно клиентите бяха кът.
– Само дрехи – казах и разтрих слепоочията си.
Жената ми хвърли странен поглед.
– Странични ефекти от хапчетата – побързах да поясня. – Не искам да си отида като плашило след изборите… Когато разрешат полетите, ще е късно, а и магазините ще са затворени…
Изражението на продавачката веднага се промени. Достатъчно бе човек да чуе „странични ефекти“ и „хапчета“ в едно изречение, за да изпита съчувствие. Нямаше човек, който да не изпита някакви проблеми при използване на лекарствата.
Продължих с ролята си, като поисках специално най-скъпия костюм, с който разполагаха. Жената изчезна в някаква врата и след малко се върна с приличен фрак втора употреба. Купих го, както и няколко ризи и комплект дънки „за вкъщи“. Обяснението, че не искам да рискувам с официалното облекло, бе достатъчно убедително, за да не я накара да заподозре нищо. Платих си и отидох в пробната да се преоблека. Тъкмо бях започнал, когато чух, че някой влетя в магазина. Нямах представа кой е, но ясно чувах тежкото му дишане. Зачаках. Или ме бяха открили, или не бях единственият беглец в града…
– Трябва да се махаме – долових новодошлият да казва. Беше мъж. – На път са…
– След малко – отвърна продавачката. Личеше си, че го познава. – Имам клиент. Само минутка и…
– Дотогава ще са тук! Четирима привърженици! Четирима! Жив човек няма да оставят.
– Но това е срещу спогодбата!
– Мислиш ли, че им пука!? Един от тях дори е въоръжен. Ще разпердушинят всичко, а след това пак ще слушаме как били под чуждо влияние. При всички избори едно и също.
Чух достатъчно. Намъкнах набързо панталона и безшумно излязох от пробната. Продавачката и новодошлият продължаваха да разговарят в основната част на магазина, близо до касата. Аз обаче нямах намерение да излизам оттам. Набързо се огледах. Близо до съблекалните имаше врата с надпис „само за служители“. Ето това беше спасението ми! Стрелнах се натам. Изненадващо вратата се оказа отключена. Още по-добре! Едва бях излязъл, когато от магазина се чуха викове. Мамка му! Привържениците вече бяха дошли. Продавачката и посетителят ù щяха да бъдат разпитани, разкъсани на части и след това принесени в жертва на някой сенатор. Жалко за тях… с нищо не можех да им помогна.