За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Моменталната ми реакция бе да се втурна напред с всички сили, единствено волята на кошмара ми попречи да го сторя. Създанията в тунела не бяха хора. На няколко крачки от мен стояха привърженици на паднали кошмари! Нямах идея кога точно бе паднал Алогах, дори не помнех какво точно представляваше. Като малък не минаваше ден, без да го споменат в новините. Някога той бе независим владетел, кмет на Чикаго. Ацтеките не го харесваха никак, но поради конфликта между фракциите го оставяха да съществува, подобно на десетки други малки изчадия… и така, докато един ден всичко се промени. Само мога да гадая какво бе накарало ацтеките да действат, но го бяха сторили решително. За по-малко от ден бяха помели всички независими обратно в преизподнята. Привържениците на падналите бяха принесени в жертва на победителите. Част бяха успели да се измъкнат. Сега те се скитаха из света, побъркани, останали без господар. Крепеше ги единствено манията отново да върнат кошмарите си в света.
Почувствах гняв. Как, по дяволите, бях успял да се натреса именно на тях!
– Изборите наближават – продължи да плямпа мъжът. – Скоро господарите отново ще са с нас и тогава ще настъпи възмездие! Правителството ще падне и ние ще застанем начело.
Нямах да намерение да си губя времето да му обяснявам, че това е невъзможно. Дори Алогах да се промъкне в света по време на изборите, нямаше да постигне нищо. Лично бях изпитал мощта на вицепрезидента, а съществуваха други по-силни от него.
– Та какво избираш? – попита жената. – Ще се присъединиш или ще останеш за храна?
– Не му мисли – прошепна кошмарът ми и с това реши от мое име.
За нормален човек гласът му щеше да остане нечут, но тези не бяха хора. Затаих дъх. Може би привържениците не го бяха забелязали… Настъпилата тишина моментално разруши илюзиите ми. Бяха чули, и още как!
– Запълнен! – изсъска жената със злоба, каквато не бях чувал преди.
Стрелнах се напред. Този път кошмарът ми не се противопостави. Имах само една възможност – да стигна до следващата станция. Ако имах късмет, свободните привърженици щяха да се спрат там. Искрено се надявах да им бе останала поне капка разум, а не само сляпа ярост.
Тичах с всичка сила. Дори не слушах какво става отзад. На няколко пъти кошмарът ми ме тласкаше вляво или вдясно, за да избегна поредната стрела. Проклетниците не се отказваха! Разстоянието между двете спирки бе около два километра. При нормални условия нямаше да е проблем, но напоследък сънят ми бе разпокъсан. Адреналинът щеше да ме крепи за известно време, но едва ли през цялото. Вече чувствах как умората започва да се наслагва.
Прокънтя изстрел. Това беше краят… Краката ми спряха да се движат. Тялото ми продължи да се носи напред по инерция и се строполи върху земята. Последва втори изстрел, този път придружен от писък и след това тишина… а в тишината стъпки.
Първата ми мисъл бе, че съм мъртъв, че мозъкът ми си играе игри с мен. Обви ме ярка светлина.
– Ставай – чух мек женски глас.
Подчиних се. Струваше ми се, че се намирам в сън… не обичайните кошмари, а истински, такива, каквито е имало в далечното минало. Обърнах се да видя източника на светлината… и попаднах на дулото на пушка. Явно не беше сън.
Светлината беше достатъчно ярка, за да освети целия тунел. На земята се виждаха окървавените трупове на гонилите ме привърженици. Времето, прекарано под земята, ги бе променило значително, или може би това го бе сторил Алогах?
– Ти кой си? – попита жената.
– Ъ?
Изстрел на педя от крака ми подсказа, че жената не обича да ù губят времето.
– Кой си? – попита отново тя.
– Спокойно, спокойно! Не съм опасен. Прост човек съм.
В главата ми се въртяха две възможности. Очаквах или да стреля отново, или да свали пушката. Тя обаче предпочете да стори друго.
– Прост човек? – повтори тя, като направи крачка напред. – Прост човек няма да го преследва дружина привърженици на сенатор. За прост човек няма да бъде обявена седемцифрена награда. Така че разправяй.
Седемцифрена награда!? За толкова пари човек можеше да води нормален живот. Без страх от управниците, без страх от изборите дори.
– Ловец ли си? – попитах плахо. – Полиция? Спецчасти?
– Казвай! – усетих в гласа ù гняв.
Поколебах се. Изглежда имаше намерение да ме предаде. Ако разкриех истинската си същност, само щях да засиля желанието ù. От друга стана имах ли какво да губя? Нямаше как да ме убият два пъти? Кой знае, може би омразата ù към ацтеките ще бъде достатъчно голяма, за да ме пусне.