За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Скочи през прозореца – посъветва ме гласът.
Премигнах. Това пък защо? Той все още бе само кошмар в главата ми. В реалния свят нямаше никаква сила.
– На първия етаж сме – допълни гласът, прочел мислите ми.
Поколебах се. Звукът на изстрели набързо ме накара да взема решение. Привържениците се бяха развихрили. Въпрос на минути бе да стигнат до мен. Стиснах зъби и се засилих към малкото прозорче.
Преминаването беше далеч по-лесно, отколкото си го представях. Нямаше никаква болка, дори не успях да се одраскам. В мига, в който стъпих на земята, се втурнах напред. Искрено се надявах привържениците да са прекалено заети да чупят магазина, за да са ме чули.
Планът за бягство беше елементарен. Щях да вляза в тунела на метрото и да тичам до следващата спирка. Токът беше спрян за изборите, така че нямаше опасност да ме блъсне влак или да се изпържа на релсите. Кошмарът щеше да ми помогне да се ориентирам в тъмнината. Следващата спирка беше на територията на ацтек от подземната фракция. Това щеше да ме предпази от преследвачите. Подземната и природната фракция не се обичаха много… всъщност се мразеха. Когато бях малък, често стигаха до открита война. Терминът бе „политически несъгласия“, но всъщност представляваше същинска гражданска война. Десетки градове бяха напълно заличени, сред които и Лос Анджелис. По времето, когато влязох в университета, нещата се бяха поуспокоили. Ацтеките бяха осъзнали, че губят прекалено много хора, и решиха да се кротнат. Оттогава се стигаше до кръвопролития единствено когато някой навлизаше в чужда територия.
– Ти остави хората в магазина да умрат – прошепна гласът, усещайки чувството ми на вина.
– Вече бяха мъртви – отвърнах, по-скоро да убедя себе си, отколкото него. – Нищо не можеше да се направи. Привържениците вече бяха дошли.
– Ти ги доведе там.
На това нямаше какво да отговоря. Да, аз бях виновен. Ако не бях отишъл да си купя дрехи, те никога нямаше да отидат до магазина. Може би, ако бях побързал малко. Пет минути… дори една! Щях да съм в тунела далеч преди появата на привържениците. Вместо да разбиват магазина, те щяха да се чудят дали да ме последват или не. Продавачката щеше да е още жива… Не! Тръснах глава. Стореното – сторено. Нямаше смисъл да се затормозявам. Оставаха още двайсет и девет часа до изборите. Трябваше да се фокусирам да оцелея дотогава.
Ходенето в тунела бе странно. Не виждах нищо и същевременно нещо ми подсказваше накъде да ходя. Инстинктът ми ме дърпаше назад, далеч от тъмното, желанието ми да оцелея ме тикаше напред към неизвестното. Липсата на образи ме накара да се осланям на останалите си сетива. Не беше особено трудно – силна миризма на гнило и урина изпълваше пространството. Вероятно някакви животни си бяха направили закътана бърлога някъде в стената. Някога тук живеели дори хора – бездомни, скитници, наркомани… Това било преди появата на кошмарите. Един от първите закони на ацтеките бил да ги осъдят на насилствено жертвоприношение. По-лошото бе, че останалите хора приветствали идеята. „Защо да търпим паразити?“ – питали те. Така за едно десетилетие бездомните изчезнали. Късметлиите били принесени в жертва, а останалите били превърнати в привърженици.
– Спри! – прошепна гласът.
Подчиних се. Наоколо имаше само тъмнина. Заслушах се. Нищо. Тъкмо се канех да попитам кошмара си какво го притеснява, когато изведнъж получих подтик да отскоча назад. Инстинктивно се подчиних и нещо изсвистя на милиметри от лицето ми.
Какво по дяволите беше това?!? Нали се намирах на неутрална територия!
– Значи искаш да си поиграем, мишленце – чух непознат глас. Звучеше като гласа на беззъб старец.
– От доста време не сме имали посетители – нов глас. Този път женски. – И то в такъв важен момент…
Кошмарът ми отново ме подтикна да отскоча встрани и покрай мен пак изсвистя нещо. Звучеше като стрела или шурикен от филмите. На какво бях попаднал!? Никой нормален не би използвал подобни оръжия. Какво говоря – никой нормален не би прекарал живота си в тунел… Освен ако не иска да се скрие от ацтеките. Изтръпнах. Откога ли бяха тук? В какво ли се бяха превърнали?
– Добре се движи – обади се отново мъжът. – Дали да го пощадим?
– Да – прозвуча лек смях на жената. – Винаги можем да си намерим храна… Загубени, старци, дечица… такива винаги се намират. Човек, който да се присъедини към нас обаче, това е рядкост.
– Чуваш ли, човече? Извади огромен късмет. Имаш възможност да се присъединиш към нас. Ритуалът е болезнен, но наградата – огромна. Заедно усилията ни да възвърнем Алогах ще се увенчаят с успех.