Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Веселието на Боб Сойър стремително прерастваше в буйство; мистър Бен Алън скоро захвана пак да се разнежва, а пуншът, кажи-речи, бе изчезнал, когато момчето припряно се втурна в стаята и заяви, че току-що дошла една млада жена и казала, че неотложно викали доктор Сойър, приемник на Нокморф, някъде през няколко улици. Мистър Боб Сойър разбра съобщението, след като му го повториха двадесетина пъти, завърза влажен парцал около главата си, за да изтрезнее, и когато успя да го стори отчасти, надяна зелените си очила и излезе. Отхвърлил настойчивата покана на домакина да остане до завръщането му и схванал, че е напълно невъзможно да поприказват разумно с мистър Бен Алън по непосредствено вълнуващия го или кой и да е друг въпрос, мистър Уинкл се сбогува и се завърна в хотел „Буш“.
Душевният му смут и многобройните размисли, пробудени от Арабела, не позволиха на изпития от него аптекарски пунш да даде онези последици, които щяха неминуемо да настъпят при по-други обстоятелства. И той взе чаша сода с бренди на бара и се отби в кафенето, изпаднал по-скоро в потиснато, отколкото в повишено настроение от събитията нея вечер.
Пред камината, с гръб към него, бе седнал доста висок джентълмен в дълъг редингот, единствен гост в помещението освен него. Беше доста хладно за това време на годината и джентълменът отдръпна настрана стола си, за да даде възможност на новодошлия да се приближи към огъня. Какво почувствува мистър Уинкл, когато в този миг пред погледа му се разкри лицето и фигурата на отмъстителния и кръвожаден Даулър!
Първата подбуда на мистър Уинкл бе да дръпне бясно най-близката дръжка на звънец, но тя за нещастие се намираше точно зад главата на мистър Даулър. Той направи една крачка в тази посока и отведнъж замръзна. А в това време мистър Даулър бързо се отдръпна.
— Мистър Уинкл, сър! Успокойте се. Не ме удряйте. Няма да го понеса. Плесница! Никога! — рече мистър Даулър с много по-кротък вид, отколкото мистър Уинкл бе очаквал от джентълмен с неговата свирепост.
— Плесница, сър? — изпелтечи мистър Уинкл.
— Плесница, сър — отвърна Даулър. — Не се вълнувайте. Седнете. Чуйте ме.
— Сър — рече мистър Уинкл, треперейки от глава до пети, — преди да се съглася да седна до или срещу вас, аз трябва да се подсигуря с някои предварителни обяснения. Вие отправихте заплаха срещу мен, ужасна заплаха, сър. — Тук мистър Уинкл побледня като платно и се прекъсна.
— Така е — рече Даулър, пребледнял не по-малко от мистър Уинкл. — Обстоятелствата бяха подозрителни. Те ми бяха изяснени. Уважавам вашата храброст. Вашите чувства са благородни. Чиста съвест. Ето ви ръката ми. Стиснете я.
— Действително, сър — захвана мистър Уинкл, колебаейки се дали да подаде ръка, или не, поради известни опасения, че ръкостискането би могло да продължи в нападение, — действително, сър, аз…
— Знам какво искате да кажете — прекъсна го Даулър. — Чувствувате се засегнат. Съвсем естествено. И аз на ваше място бих се засегнал. Не бях прав. Бъдете дружелюбен. Простете ми.
При тези думи Даулър сграбчи насила ръката на мистър Уинкл и като я разтърси много енергично, заяви, че го считал за извънредно смел човек и че го ценял още по-високо от преди.
— А сега — продължи Даулър — седнете. Разкажете всичко. Как ме намерихте? Кога ме последвахте? Бъдете откровен. Кажете ми.
— Стана съвсем случайно — отвърна мистър Уинкл, много озадачен от странното и неочаквано естество на срещата. — Съвсем случайно.
— Това ме радва — рече Даулър. — Събудих се тази сутрин. Бях забравил заплахата. Смях се над произшествието. Бях дружелюбно настроен. Казах го.
— На кого? — запита мистър Уинкл.
— На мисис Даулър. „Ти даде клетва“ — каза тя, „Да“ — отвърнах аз. „Необмислена клетва“ — каза тя. „Наистина — отвърнах аз. — Ще се извиня. Къде е той?“
— Кой? — запита мистър Уинкл.
— Вие — отвърна Даулър. — Отидох на долния етаж. Вас ви нямаше никакъв. Пикуик изглеждаше мрачен. Той поклати глава. Надявал се, че нямало да се стигне до насилие. На мен ми стана ясно. Почувствували сте се обиден. Отишли сте за секундант вероятно. Може би за пистолети. „Голяма смелост — казах си аз. — Възхищавам му се.“