Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Жозефин слушаше. Купи си голям, дебел бележник, в който си водеше записки. Искаше да узнае всичко, и най-незначителната подробност. Бе запомнила урока на Кари Грант: „Нужни са поне петстотин дребни подробности, за да направиш добро впечатление“. Тя искаше да събере стотици подробности, за да вдъхне живот на разказа си, на героите си. Да могат читателите да ги виждат все едно са живи. Отлично разбираше, че за да бъде достоверна историята, трябва да я насели с множество подробности. „Никакви абстрактни думи, само конкретни“, твърди Сименон. Прочете неговите „Мемоари“. Той обясняваше как изгражда образите, прибавяйки все нови и нови детайли. След това разказът се развива от само себе си. Той трябва да произлиза от самите герои, не трябва да бъде привнасян отвън. Жозефин се надяваше да вдъхне живот на Свенливия младеж чрез множеството подробности, които щеше да й предостави г-н Боасон.
Той говореше. Изтегнат на канапето, с повдигнати крака, придърпвайки възглавничката всеки път, когато се смъкнеше, подръка с бърбъна, капките и хапчетата. Редуваше ги — вода, хапчета, алкохол, напомняше й болнав младеж, който пие тайно от родителите си. Гледаше рядката му коса на тила, прозрачната му кожа. Крехкият му вид я трогваше. Припомни си една фраза на Стендал: „Трябва да раздрусаме живота, иначе той ни изяжда“. Г-н Боасон имаше вид на изяден. Скелет на риба…