Вълка от Уолстрийт

— Къде ще намерите джудже?

Той сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен, но щом одобриш, ще звънна в цирка на „Ринглинг Брадърс“.

— Що не пробваш и Световната федерация по борба — добави довереният ми адвокат.

Господи Боже мой, помислих си, тука има повече луди, отколкото в психиатрията! Поех дълбоко въздух и рекох:

— Слушайте, момчета, да се ебавате с джуджета не е ташак работа. Спрямо ръста си са по-силни от мечка гризли, мамка им, и, честно казано, направо ме е страх от тия дребни гадини. Тъй че преди да одобря тая безумна история, ще трябва да подсигурите звероукротител, който да обуздае някак си животинката, в случай че побеснее. За тази цел ще са ни нужни и стрелички, напоени с транквилант, белезници, флакон парализиращ газ…

— Усмирителна риза — добави Вигвам.

— И електрошоков прът — не остана по-назад Дани.

— Именно — отвърнах ухилено. — Плюс няколко шишенца селитра, за всеки случай. Току-виж копелето се надърви и вземе да налети на някоя от асистентките по продажбите. Те са адски секси и за капак са адски ебливи пички.

Тук вече и тримата изпокапахме от смях.

— Майтапа настрана обаче — рекох, — но ако пресата надуши нещо, направо през носа ще ни излезе.

Дани сви рамене:

— Абе, все ще успеем да й придаден някакъв по-положителен смисъл на тая история. Щото толкова ли е лесно да се намери работа за едно джудже, а? От наша страна това си е направо социална акция в полза на по-онеправданите. — После пак сви рамене. — В края на краищата, пука ли му на някого?

Е, в този смисъл имаше пълно право. Вече на никого не му дремеше какво пишат по вестниците. Журналистите си бяха създали определена негативна нагласа: Стратънци са диви ренегати, предвождани от моя милост — преждевременно израснал млад банкер, създал насред Лонг Айлънд своя собствена затворена вселена, в която не се признава нормалното поведение. В очите на пресата „Стратън“ и аз бяхме неразривно свързани, като сиамски близнаци. Дори когато дарих пари за фондация за малтретирани деца, пак намериха нещо нередно; посветиха на щедростта ми един абзац, а на всичко останало — три-четири страници.

Яростната атака на пресата започна още през 1991 година, когато една нагла репортерка от списание „Форбс“, Рула Халаф, ме описа като „извратен вариант на Робин Худ, който граби от богатите и оставя всичко за себе си и своята весела дружина брокери“. За остроумието си заслужаваше „отличен“. Аз, разбира се, поне в началото се послисах и обърках от констатацията й, но впоследствие стигнах до заключението, че следва да приема статията като комплимент. В края на краищата за колко двайсет и девет годишни е имало специални очерци във „Форбс“? Да не говорим, че сравнението с Робин Худ всъщност подчертаваше тъй щедрата ми природа! След като статията излезе, пред вратата на кабинета ми се изви нова опашка от кандидати за работа.