Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Но пък малкият цирк си беше отколешна уолстрийтска традиция: преди самото пускане на първата емисия главният изпълнителен директор се изправя пред тайфата дружелюбни брокери и им прочита предварително написаната си реч на тема славното бъдеще, което предстои на компанията му. Обикновено се получаваше дружелюбна среща с куп взаимни потупвания по раменете и фалшиви ръкостискания.
С тази разлика, че в „Стратън“ нещата понякога ставаха доста грозни. Понеже стратънци не се вълнуваха много-много от речи, тях ги вълнуваше единствено да продадат акциите и ако гост-ораторът не ги грабнеше още с първите си думи, страшно бързо се отегчаваха, почваха да дюдюкат, да подвикват, а и направо да псуват. Накрая щяха да го замерят с каквото им падне, първо с хартиени топки, след което бързо преминаваха на хранителни стоки от рода на гнили домати, недоядени пилешки кълки и огризки от ябълки.
Аз, разбира се, нямаше да допусна подобна участ да сполети Стив Мадън. Все пак той беше приятел от детинство с моя заместник Дани Поуръш. Пък и лично аз притежавах повече от половината от компанията на Стив, тъй че по същество на пазара излизаше и собствената ми инвестиция. Преди около шестнайсетина месеца бях дал на Стив петстотин хиляди долара начален капитал, покрай което станах най-големият съдружник в компанията, с осемдесет и пет процента участие. Няколко месеца по-късно продадох трийсет и пет процента от акциите си за малко повече от петстотин хиляди долара, като по този начин си възвърнах първоначалното капиталовложение. Петдесетте процента, които ми останаха, направо ми излязоха без пари! Това наричам аз добра сделка!
В интерес на истината, точно този процес — дялово участие в частна компания, последвано от освобождаване от част от дяла (което ми възвръщаше първоначалното ми капиталовложение) — беше превърнал „Стратън“ в още по-голяма печатница на пари от преди. И тъй като мощта на борсовата зала ми помагаше при превръщането на частните ми компании в акционерни дружества, чистата ми печалба растеше ли, растеше. На Уолстрийт на този процес може и да му викат „търговско банкиране“, ама за мен си беше като да печеля лотарията на всеки четири седмици.
— Трябва да се справи — казах на Джанет, — но ако не успее, аз ще се кача горе и ще му спася кожата. Нещо друго?
Сви рамене и рече:
— Баща ти те търсеше и изглеждаше бесен.
— Мамка му! — измърморих.
Баща ми Макс беше главен финансов директор на „Стратън“, а също и самопровъзгласил се главнокомандващ на Гестапо. Такъв нервак беше, че от девет сутринта тръгваше из залата със стиропорна чаша пълна с водка „Столичная“, а в ръката му димеше двайсетата му цигара за деня. В багажника на колата си държеше тежаща кило и половина бейзболна бухалка с личен автограф от Мики Мантъл, та да троши с нея „шибаните стъкла“ на всеки брокер, имал неблагоразумието да остави колата си на славното му място на паркинга.
— Каза ли какво иска?
— Не! — отвърна преданата ми асистентка. — Попитах го, но взе да ми ръмжи като куче. Ама е адски бесен и ако трябва да позная, бих казала, че е заради ноемврийската сметка от „Американ Експрес“.
— Мислиш ли? — Направих гримаса и изведнъж цифрата половин милион изплува в главата ми съвсем неканена. Джанет кимна:
— Носеше я в ръка и беше ей толкоз дебела. — Разпери палец и показалец на поне седем сантиметра.
— Хмм… — замислих се, но нещо в далечината отклони мисълта ми от сметката на „Американ Експрес“. Летеше… летеше… какво по дяволите, летеше? Присвих очи. Боже Господи, някой беше донесъл в офиса плажна топка в червено, бяло и синьо! Сякаш корпоративната централа на „Стратън Оукмънт“ е стадион, подът на залата — мястото за оркестъра, и всеки момент на сцената ще излязат „Ролинг Стоунс“.
— … на всичкото отгоре си чисти скапания аквариум! — каза Джанет. — Направо не вярвам на очите си!
Долових само края на репликата на Джанет, та измърморих:
— Да, бе, разбирам те…
— Не чу и дума от това, което казах, така че не се преструвай — контрира тя.
Божичко! Кой друг, освен баща ми би ми говорил по тоя начин! Е, и жена ми, да речем, но в нейния случай обикновено бе напълно заслужено. Все пак обичах Джанет, въпреки отровния й език.
— Много смешно! Повтори сега онова, което каза.
— Рекох, че не мога да повярвам, че оня там хлапак — и посочи към едно бюро през двайсет метра, — оня, Робърт ли беше, не помня вече, точно сега е седнал да си чисти аквариума. Посред пускането на новата емисия! Изчанчена работа, не мислиш ли?