Зовът на барабана [bg]

— Ами… не знаех, че и жените го правят.

Луната беше достатъчно ярка, за да видя полуизвитата му вежда.

— Е, мъжете го правят — изтъкнах аз. — Или поне ти. Казвал си ми… когато си бил в затвора, нали каза, че…

— Това е различно! — Видях как устата му се изкриви, докато се чудеше какво да каже. — Аз… ами тогава нямаше друг начин. Все пак не можех да…

— А не си ли го правил и друг път? — Седнах, разбухах влажната си коса и го погледнах през рамо. Изчервяването му не личеше на лунната светлина, но знаех, че е порозовял.

— Ами да — промърмори. — Сигурно. — Внезапно му хрумна нещо и ме погледна с широко отворени очи. — Ами ти… ти правиш ли го… често? — Последната дума буквално я изграчи и замълча, за да си прочисти гърлото.

— Е, зависи какво имаш предвид под „често“ — казах аз, като позволих малко жлъчност да се прокрадне в гласа ми. — Две години бях вдовица все пак.

Той потърка устни с кокалчетата си, гледаше ме с интерес.

— Да, така е. Само че… е, не мислех, че жените правят такива неща. — Нарастващото любопитство надделя над изненадата му. — А можеш ли да… свършиш? Без мъж, искам да кажа?

Това ме накара да се засмея силно и смехът ми отекна меко в дърветата около нас и в потока.

— Да, но е много по-хубаво с мъж — уверих го. Посегнах и докоснах гърдите му. Виждах, че кожата по тях и по раменете му е настръхнала и той потрепери леко, когато пръстът ми описа кръг около едното му зърно. — Много по-хубаво — добавих тихо.

— О — звучеше щастлив. — Е, това е добре, нали?

Беше горещ — дори по-горещ от течния въздух — и първият ми инстинкт беше да се отдръпна, но не го послушах. Пот изби там, където ръцете му легнаха на кожата ми, и по гърба ми плъзнаха струйки.

— Никога преди не съм те любил така — каза той. — Като змиорки, нали? Тялото ти се хлъзга в ръцете ми, влажно като водорасло. — Ръцете му плъзнаха надолу по гърба ми, палците притиснаха вдлъбнатините около гръбнака и накараха малките косъмчета в основата на тила ми да настръхнат от удоволствие.

— Ммм. Защото в Шотландия е твърде студено, за да се потим като прасета — казах аз. — Макар че, като се замисля, прасетата потят ли се? Винаги съм се чудила.

— Не знам; не съм се любил с прасе. — Главата му се сведе и езикът му докосна гърдата ми. — Но имаш малко вкус на пъстърва, сасенак.

— На какво?

— Ами на прясна речна пъстърва с малко сол — обясни той и вдигна глава за миг. Сведе я отново и продължи надолу.

— Гъделичкаш ме — казах и се извих под езика му, но не се опитах да се освободя.

— Е, нарочно го правя — отвърна той и вдигна влажното си лице да си поеме дъх, преди да продължи работата си. — Не ми се ще да мисля, че можеш да го правиш и без мен.