Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Истинските творци рядко създават за пари. Миро беше добър писател. Ти погуби един творец. Аз усетих смъртта му. Ние, Вълците, сме емоционално свързани и това ни прави повече хора от вас… Повярвай, душата ми ме болеше повече, отколкото ще те заболи теб…

Искаше да ме пречупи с приказките си. Или просто беше психопат, чийто мозък се бе изпържил в ада на затвора „Царевец“. В следващия миг Виктор ми приложи някаква безумна хватка и усетих как китката ми поддава и се троши. Изревах от болка. Сетне той ме удари с чело и строши носа ми. Кръвта шурна надолу по устата ми.

— Хайде, давай! — Заплюх го в лицето с кръвта, която ме давеше. — Убий ме де, задето пречупих всичко, което обичаш, прокълнат вълк, долен червей…

— Не, първо ще ти помогна да изкупиш греховете си. Бягай, бягай, куче, и може и да те оставя да живееш.

Нямах намерение да бягам. Щях да стоя докато не ме убиеше.

— Убих жалката ви курвичка Жана — извиках аз, но Виктор беше изчезнал и не го надушвах. — Приятелката Сибил се пържеше в адски писъци…

Ответна реакция нямаше. Изправих се, имах все още енергия за магии, но реших да си ги спестя, ако ми се паднеше случай да се спася. Залитайки, се насочих към мостчето на рекичката. Честно казано, нямах си представа къде отивам. Затова седнах на една пейка. Бях на ръба да се разплача, защото усещах, че няма да изляза жив от тази ситуация. Не и този път. А дружините ги нямаше никакви. Преобразих се в куче и когато отпочинах минутка-две, продължих по пътя.

Наближавайки басейна „Спартак“, усетих тежката миризма на Вълк. Тя бе последвана от ръмжене. Пътят към мостчето бе блокиран от Виктор, който бе превъплътен в огромно стокилограмово черно вълчище. То се засили към мен и ме повали на земята. Бе огромен в сравнение с мен и така ме задави, че едва не ме уби. Играеше си с моята особа като котка с мишка. Дори да се бях превърнал в каракачанка, едва ли щях да имам шанс. Разигра се жестока картинка, достойна за документален филм, в който лъвове убиват антилопи. С мощните си челюсти той счупи един от краката ми. Нададох болезнен вой.

Сетне се надвеси над мен и каза:

— Вгледай се в очите ми!

Не желаех, но той изръмжа заплашително.

— Виж болката в очите ми!

Погледнах в огромните червени очи. Сякаш нещо грабна душата ми и я прекара през тунел. Тунел, изпълнен с болезнени спомени и страдания. Станах ням свидетел на роднините му, умиращи в пламъците на Клисура след Априлското въстание. Тогава той е едва на десет. После, как е обучаван с брат си в Лагера на Шаманите. Десетилетия по-късно, видях как родителите му са убити при смяната на властта след 9-ти септември.

— Защо ми показваш всичко това? — усещах емоцията и страданията му, както и че ще се разплача.

— Гледай! — каза ми той.

Потънах в още по-болезнени спомени. Видях клането при Райската хижа. Вълците не бяха предатели. Смятаха, че те са прави и че вършат добро. Видях как Мечките, Орлите, Кучетата и Змиите убиват Змея-пазител и извършват преврата. Вълците се опитваха да ги спрат, но сред тях имаше предател — родният брат на Виктор. Лицето му ми бе познато, но не го виждах ясно. Вълците бяха победени и прокудени.