Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Край входа имаше рекламни листовки за местен ресторант за якитори, някакъв театър и тромпетиста Терумаса Хино, който свирел в джаз клуб „Таро“ в Шинджуку. Предположих, че въпросните заведения плащат на „Лъва“ такса за правото да рекламират в него с надеждата, че любителите на кафе си падат и по якитори, театър и джаз.

Продължих навътре и се огледах. Слабото осветление идваше главно от слънчевите лъчи, които се процеждаха през матовата стъклена стена, но в предната част имаше и няколко мъждиви аплика и един стъклен полилей. Миришеше на десетки години кафе и тютюн. Най-удивителното беше, че никой не разговаряше — десетината клиенти, мъже и жени на различна възраст, седяха мълчаливо, някои четяха, други дремеха, трети унесено се поклащаха в такт с музиката. Ако не се брояха драматичните звуци на органа, цареше пълна тишина. Имах чувството, че прахът по тъмните дървени колони и купчините от стотици албуми е непокътнат от десетилетия.

Качих се по стръмното скърцащо дъсчено стълбище, спрях горе и се огледах. Атмосферата и интериорът не се различаваха особено от долния етаж. Петима-шестима души безмълвно се наслаждаваха на миговете на отдих и унес. Повечето седяха в централните сепарета, може би защото предпочитаха акустиката в средата на помещението. Осъзнах, че Макгроу знае тази склонност на клиентелата и е избрал сепаре, което едва ли ще е заето. Въпреки че той не ми харесваше, за пореден път трябваше да призная, че е опитен резидент.

Седнах в описаното от него сепаре и зачаках удобен момент. Дойде сервитьорка с престилка върху дънките и без да се усмихне, постави ламинирано меню, голямо колкото пощенска картичка, върху дървената масичка пред мен. Листът между ламинираните корици беше пожълтял и лекьосан и разбрах, че малкото неща, които се предлагат в „Лъва“, главно кафе, чай и мляко, горещо и студено, сигурно са останали непроменени от памтивека. Посочих реда с кафето. Жената кимна, вдигна менюто и се отдалечи. В този момент забелязах, че политурата на масата е напълно изтрита и дъската е гола. Огледах се и установих същото навсякъде — по пода, облегалките, даже около дръжките на прозорците. Изведнъж изпитах изненадващ прилив на нежност към това място. „Лъвът“ по десетки начини показваше, че не дава и пукната пара как и колко бързо се променя Токио. Изобщо не му пукаше за Токио, и точка. Тук бяха намерили правилния подход към нещата и щяха да го следват, независимо от увлеченията и модата.