Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Спрях при един уличен телефон и се обадих в телефонната служба. Имах съобщение от Макгроу: искаше да се срещнем следобед на гробището „Зошигая“. Това ме изпълни едновременно с облекчение и страх. Надявах се, че в избора на мястото не е скрито тайно послание. Може пък просто да проявяваше чувство за хумор.

Обядвах с рамен12 край станцията на метрото, после потеглих с Танатос на северозапад към „Зошигая“. Добре познавах гробището — тихо зелено кътче в района Тошима, любимо на майка ми, особено когато цъфтяха вишните. Макар и прекрасен, паркът не беше толкова популярен, колкото някои други обекти на ханами13 в града, и съответно не се посещаваше от много хора. Като малък тя често ме водеше там, обикновено с Аракавасен, днес единствената оцеляла обществена трамвайна линия в Токио. Трамваите изчезваха още навремето, измествани от метрото също толкова бързо, колкото железобетонните сгради изтласкваха дървените къщи.

Още беше рано за срещата. Оставих Танатос до станция „Васеда“ и влязох във входа на линията „Аракава“, която щеше да ме отведе до „Зошигая“. Един пастелно жълт трамвай вече чакаше на терминала — доста претенциозна характеристика за открития перон до уличния тротоар — и аз се качих, платих и подминах десетината пътници към дъното на единствения вагон, дълъг колкото автобус. До един от прозорците стоеше млада майка, хванала малкия си син за ръка. Детето питаше защо още не тръгваме и жената усмихнато му обясняваше, че трябва да изчакаме и другите пътници. Извърнах се, изненадан от обзелата ме непреодолима тъга. Един от най-ранните ми спомени е как моята майка ме води на разходка с чин-чин денша, трамвая, гальовно наричан „бим-бам“ заради характерния двоен камбанен звън, с който ватманът сигнализира за потегляне от спирката. И когато трамваят наистина потегли, очите ми се напълниха със сълзи. Майка ми беше умряла от рак преди малко повече от година, докато аз бях на война. Нейното отсъствие продължаваше да пронизва живота ми с остра болка и пътуването с този трамвай я усили. Не само звънът на камбанката — всичко наоколо изведнъж ми припомни какво съм изгубил. Ведрите и спокойни квартали, които бавно се плъзгаха покрай мен, обраслите с трева релси, лекото поклащане, тракането на колелата. Чин-чин деншата още си беше тук, сигурна и стабилна, и това ме изпълваше с радост. Обаче сега се возех на нея сам като ронин, като човек, завърнал се от много далече — моето минало и всички, които бяха част от него, вече безвъзвратно ги нямаше, и единствената ми връзка с тях бяха мъчителните натрапчиви спомени, някои все още остри, други все по-смътни.