Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #8
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-508-3
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]». Краткое содержание книги:
— Доста добре познавате Токио — отбелязах, когато се приближи.
Макгроу избърса червендалестото си лице с носна кърпичка.
— Щях да съм кофти резидент, момче, ако не познавах местния терен достатъчно добре, за да го използвам.
За бога, ама наистина беше сприхав!
— Просто исках да кажа, че не сте тукашен. Едва ли много чужденци знаят за „Зошигая“.
Той погледна сака ми.
— А ти знаеше ли?
Помислих си за майка си.
— Аз съм израснал тук, забравихте ли? — Не виждах причина да споделям повече подробности.
— Да де, май така беше.
Погледнах фотоапарата.
— Та, ако някой ви спре, вие какво, правите снимки, така ли?
— Сега да не вземеш да ме учиш на легендиране, момче? Да не мислиш, че картата и апаратът са единственият ми реквизит? Аз снимам, не е само за фасон. Да, ако някой ме попита, дошъл съм на поклонение на гробовете на някои известни личности. Например Лафкадио Хърн14. Мога да го потвърдя със снимки. От тук и от други гробища в Токио — „Аояма“, „Янака“, от което се сетиш. Токийските гробища всъщност са ми хоби, чат ли си? Ако искаш легенда за дейността си, трябва да е съвсем истинска.
Не отговорих. Не можех да отрека, че го бива в работата му.
— Доволен ли си? — попита Макгроу. — Искаш ли да те подложа на същия тест? Чакай да се сетя, просто си излязъл тука на чист въздух, нали така? Само се моли това да ти е достатъчно в деня, когато някой наистина провери легендата ти. Господи, ще ми се да се учеше по-бързо! Съмнявам се, че изобщо си наясно в какво се състои нашият занаят.
Ядосах се.
— Ами тогава защо не ме научите?
— А ти как му викаш на това, дето го направих току-що?
Стоях като попарен. Имаше право. Бих могъл да го приема като обида, обаче това безспорно беше и урок. От мен зависеше върху кой аспект ще се фокусирам.
Овладях се.
— Къде са сведенията?
— Не са тука. Няма да ти ги дам лично.
— Защо?
— Защото нямам намерение да ме заловят, докато предавам американска секретна информация, която може да се използва като доказателство, че съм съучастник в организиране на убийство. Не ща да си прекарам пенсията в затвора.
— Основателна причина.
— Така си е. Радвам се, че поне един от нас е наясно със занаята.
Овладях се и този път.
— Откъде да ги взема?
— Знаеш ли къде е „Лъвът на Шибуя“?
— Знам къде е Шибуя, но не и лъвът.
— Това е кафене надясно от „Догензака“, ако идваш откъм станцията на метрото. Съществува от двайсетина години. Даже от по-отдавна, ако броиш и предишната сграда, която беше разрушена през войната, но я възстановиха по същия проект. Ще го намериш в указателя. Качи се на втория етаж и седни в четвъртото сепаре до прозорците.
— А ако е заето?
— Тогава седни другаде и изчакай да се освободи. Ама сигурно ще е свободно.
— Добре.
— Ще намериш плик, залепен под седалката. Трябва ли да ти казвам да прочетеш какво пише вътре, да го запомниш наизуст и да го изгориш?
— Току-що го направихте.
— Казвам го заради тебе, момче. Може да не се учиш бързо, ама не си и непоправим.
— Радвам се да чуя, че има надежда.
Той се засмя.
— Не бих стигнал чак дотам. Чакай да видим как ще се развият нещата с Озава.
10.
Отидох в Шибуя и открих описаното от Макгроу заведение. Намираше се на един хълм над главната улица, която водеше от метростанцията, „Догензака“ — нелепа малка сграда със сводести врати и прозорци, червено-син керемиден покрив и импровизирана градина със саксии край стените. Паркирах Танатос, обиколих района пеш и след като не забелязах нищо нередно, влязох вътре.
Интериорът ме изненада: повече приличаше на катедрала, отколкото на кафене. Макар и нисък, в отсрещния край тавана беше отворен към високия втори стаж. Сепаретата с червена кадифена тапицерия спокойно можеха да са черковни пейки, а отпред имаше подиум, който се издигаше чак до втория стаж, и върху него бяха поставени две огромни и стари наглед дървени тонколони. От тях се носеха звуци на орган, произведение, което познавах от любимата на баща ми класическа музика — „Токата и фуга в ре минор“ на Бах. Внезапният орган щеше да е смущаващ и сам по себе си, но в съчетание с цялата обстановка имаше направо злокобно въздействие. За миг се зачудих дали съдбата не си прави майтап с мен, първо със спомените за моите родители и после с гробището и приличащата на църква сграда — все поличби за посоката, в която пътувах, по-скоро еднопосочна улица, отколкото широко шосе.
14
Патрик Лафкадио Хърн (1850–1904) — писател от ирландско-гръцки произход, известен главно с книгите си за Япония. — Б.пр.