Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Ядосах се.

— Ами тогава защо не ме научите?

— А ти как му викаш на това, дето го направих току-що?

Стоях като попарен. Имаше право. Бих могъл да го приема като обида, обаче това безспорно беше и урок. От мен зависеше върху кой аспект ще се фокусирам.

Овладях се.

— Къде са сведенията?

— Не са тука. Няма да ти ги дам лично.

— Защо?

— Защото нямам намерение да ме заловят, докато предавам американска секретна информация, която може да се използва като доказателство, че съм съучастник в организиране на убийство. Не ща да си прекарам пенсията в затвора.

— Основателна причина.

— Така си е. Радвам се, че поне един от нас е наясно със занаята.

Овладях се и този път.

— Откъде да ги взема?

— Знаеш ли къде е „Лъвът на Шибуя“?

— Знам къде е Шибуя, но не и лъвът.

— Това е кафене надясно от „Догензака“, ако идваш откъм станцията на метрото. Съществува от двайсетина години. Даже от по-отдавна, ако броиш и предишната сграда, която беше разрушена през войната, но я възстановиха по същия проект. Ще го намериш в указателя. Качи се на втория етаж и седни в четвъртото сепаре до прозорците.

— А ако е заето?

— Тогава седни другаде и изчакай да се освободи. Ама сигурно ще е свободно.

— Добре.

— Ще намериш плик, залепен под седалката. Трябва ли да ти казвам да прочетеш какво пише вътре, да го запомниш наизуст и да го изгориш?

— Току-що го направихте.

— Казвам го заради тебе, момче. Може да не се учиш бързо, ама не си и непоправим.

— Радвам се да чуя, че има надежда.

Той се засмя.

— Не бих стигнал чак дотам. Чакай да видим как ще се развият нещата с Озава.