Warcraft - Повелителят на клановете
- Автор: Голдън Кристи
- Серия: WarCraft #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Повелителят на клановете». Краткое содержание книги:
Оркът погледна към двора пред себе си. Там видя точно каквото му трябваше — в прахоляка се търкаляше захвърлено черно наметало. Не би могло да го покрие целия, но щеше да свърши работа. Изтича, взе пелерината и покри с нея главата си и своя широк гръден кош. После забърза напред, като ходеше приклекнал, за да може наметката да закрива и краката му поне отчасти.
Прекосяването през двора до главната порта му отне само няколко мига, но те му се сториха цяла вечност. Подтичваше с наведена глава, като често се оглеждаше, за да не се блъсне в някоя каруца, натоварена с бъчви дъждовна вода, или в подплашените животни и пищящите деца. Сърцето му биеше диво и сякаш щеше да изхвръкне, докато си проправяше път през царящия наоколо хаос. Горещината от пожара го пърлеше, а буйните пламъци осветяваха цялата околност ярко като слънце. Така, крачка след крачка, той се доближаваше до спасителния мрак.
Най-после се добра до външната порта — неговото последно препятствие. Беше широко отворена и през нея се нижеха още каруци, натоварени с бъчви вода. Кочияшите едва удържаха уплашените коне. Никой не забеляза самотната фигура, която се изниза безшумно и изчезна в тъмнината.
Затича се веднага, щом се измъкна от крепостта. Заряза пътя и се насочи към покритите с гори хълмове отсреща. Сетивата му бяха силно изострени. Непознатите миризми нахлуваха в потръпващите му ноздри и той имаше чувството, че може да усети всеки камък и всяка тревичка, които стъпкваше с бягащите си нозе.
Не след дълго пред очите му изникна чудновата скала. Тарита я беше описала като дракон, застанал на пост над гората. Беше много тъмно, обаче отличното нощно зрение на Трал, допълнено с малко повече въображение, му помогна да разпознае в щръкналия камък дългия врат на обещаното чудовище. Под него трябваше да се намира пещерата, в която щеше да се срещне с момичето.
Постоянно измъчван и мамен от хората, за миг Трал се зачуди, дали Тарита не му беше заложила някакъв капан. Ядосан и засрамен от себе си, той побърза да отхвърли тази мисъл. Момичето винаги се беше отнасяло добре с него. За какво би й притрябвало да го предава? И защо да си създава всичките тези трудности, след като просто можеше да покаже неговите писма на Блакмуър?
Скоро успя да намери тъмния овал на входа, ясно откроен сред сивата скална повърхност. Дори не беше задъхан след стръмното катерене и затова се шмугна в убежището съвсем тихо.
Бързо привикна към тъмнината и успя да различи Тарита. Тя стоеше облегната на стената на пещерата и го очакваше. Трал се спря за миг, защото знаеше, че неговото зрение бе по-добро от това на хората и тя щеше да го забележи трудно.
Оркът познаваше единствено човешките стандарти, по които се оценяваше красотата на едно същество, и според тях Тарита Фокстън беше прекрасна. Дългата й светла коса бе сплетена на плитка, която се виеше по гърба й. Въпреки тъмнината, Трал веднага разпозна пшениченорусите къдрици, които беше виждал неведнъж сред публиката на гладиаторската арена. Тя бе облечена в тънка нощница и беше загърнала стройната си фигура в тъмно наметало, за да се предпази от нощния хлад. До нея лежеше голяма торба.
Трал се спря за момент, после смело закрачи навътре.
— Тарита — обади се той с развълнуван, дрезгав глас.
Тя възкликна и вдигна поглед към него. Оркът помисли, че я е страх от него, но Тарита се засмя почти веднага.
— Стресна ме! Не знаех, че можеш да се движиш толкова безшумно! — смехът й утихна, но усмивката продължаваше да грее на нейното лице. Тя тръгна към него, протегнала напред и двете си ръце.
Трал внимателно ги пое в своите. Малките бели ръчички потънаха в неговите зелени, почти три пъти по-големи лапи. На ръст Тарита стигаше едва до неговия лакът, но въпреки това по лицето й нямаше и следа от страх. Напротив — беше радостна, че го вижда.
— Бих могъл да те убия — неочаквано за себе си заяви той, чудейки се що за извратено чувство го бе накарало да изрече тези думи. — Тук няма да има никакви свидетели.
Усмивката й просто се разшири.
— Разбира се, че би могъл — потвърди тя с топъл и мелодичен глас. — Но няма да го направиш.
— Защо си сигурна в това?
— Защото те познавам.
Той разтвори своите ръце и я пусна.
— Срещна ли някакви пречки? — попита момичето.
— Никакви — отвърна Трал. — Планът ни беше отличен. В този хаос можеше да избяга и цял оркски клан. Браво на теб, че си пуснала животните, преди да подпалиш плевните.