Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Ронин раздвижи ръце и крака с болезнена гримаса.
— Всичко ме боли… но… но май нямам нищо счупено.
След подобен тест драконовият магьосник стигна до същото заключение за самия себе си. Това, че са пристигнали невредими, го изпълваше с удивление… но после си спомни магията, която Ноздорму правеше насред аномалията. Може би Аспектът на Времето все пак ги беше забелязал и се бе постарал да ги спаси.
Ако обаче случаят беше такъв…
Ронин се обърна по гръб.
— Къде сме?
— Не знам. Чувствам, че би трябвало да познавам мястото, но… — Крас млъкна, защото внезапно му се зави свят. Падна обратно на земята и затвори очи, докато усещането отмина.
— Крас? Какво ти стана?
— Всъщност нищо… мисля. Още не съм се свестил от станалото. Слабостта ще отшуми. — Ала Крас забеляза, че Ронин изглежда вече много по-добре, дори бе седнал и се протягаше. Защо един крехък човек издържаше хаоса на аномалията по-лесно от дракона?
С мрачна решителност Крас също се изправи до седнало положение. Замайването отново се появи, но магьосникът се пребори с него. Огледа се наоколо в опит да откъсне мислите си от собствените си проблеми. Да, определено гледката му изглеждаше позната. Някога беше посещавал това място, но кога?
Кога?
Този простичък въпрос внезапно го изпълни с ужас. Кога…
„Ноздорму, впримчен във вечността… и цялото време е подвластно на аномалията…“
Плътната гора и издължаващите се сенки, създадени от залязващото слънце правеха почти невъзможно да се види достатъчно, за да се разпознае земята. Трябваше да се издигне в небето. Един кратък полет сигурно щеше да бъде безопасен. Пък и местността изглеждаше необитавана.
— Ронин, чакай ме тук. Ще проуча територията отгоре, а после се връщам.
— Мъдро ли е това?
— Не знам, но мисля, че е наложително. — Без повече думи Крас протегна ръце и започна да се изменя.
Или по-скоро се опита да го стори. Вместо това драконовият магьосник се преви на две от болка и обзелата го слабост. Чувстваше цялото си тяло като обърнато отвътре навън и загуби равновесие.
Силни ръце го хванаха преди да падне. Ронин внимателно го изтегли до едно място, покрито с мека трева, и го настани.
— Добре ли си? Изглеждаш сякаш…
Крас го прекъсна:
— Ронин… не можах да се променя. Не можах да се променя…
Младият магьосник се намръщи неразбиращо:
— Още си слаб, Господарю. Пътуването през онова нещо…
— Да, но ти стоиш изправен. Не се обиждай, човеко, но това, през което преминахме, би трябвало да те остави в много по-лошо състояние от мен.
Другият кимна.
— Просто реших, че си изхабил силите си в опити да ме опазиш.
— С голяма доза страх трябва да призная, че щом веднъж попаднахме във вихъра, не можех да направя повече за теб, отколкото за себе си. Всъщност, ако не беше Ноздорму…
— Ноздорму? — Очите на Ронин се разшириха. — Той какво общо има с оцеляването ни?
— Ти не го ли видя?
— Не.
Драконът си пое дълбоко дъх и разказа онова, на което беше станал свидетел. Докато го правеше, изражението на Ронин ставаше все по-мрачно.
— Невъзможно… — възкликна накрая човекът.
— Ужасяващо — поправи го Крас. — Ала също така трябва да ти кажа, че макар да ни спаси от суровите сили в аномалията, Ноздорму не ни е пратил там, откъдето дойдохме… или дори откогато дойдохме.
— Мислиш… че се намираме в друго време?
— Да… но в кой период… не мога да кажа. Също така не знам как ще успеем да се върнем в собствената си епоха.
Ронин отстъпи назад с препъване и се загледа в празното пространство.
— Верееса…
— Имай смелост! Казах, че не знам как ще се върнем обратно, но това не значи, че няма да опитаме! Първата ни работа сега е да потърсим храна, вода и убежище… както и някаква информация къде сме. По-късно ще умуваме над ситуацията… А сега ми дай ръка.
С помощта на човека Крас се изправи. След няколко несигурни стъпки той обяви, че вече е достатъчно добре, за да ходи. След кратък спор относно най-подходящата посока, решиха да поемат на север, където в далечината се забелязваха някакви хълмове. Оттам двамата щяха да виждат достатъчно високо над дърветата, за да разберат дали наоколо няма някое селище.
Слънцето изчезна зад хоризонта едва час след началото на пътуването им, но те продължиха напред. За щастие Ронин носеше в кесия на колана си малко храна, а и един от храстите, който подминаха, ги снабди с няколко шепи ядивни, макар и кисели боровинки. В добавка слабото, почти елфско тяло на Крас имаше нужда от много по-малко храна, отколкото истинската му форма. Въпреки всичко обаче и двамата съзнаваха, че на другия ден ще трябва да потърсят нещо по-питателно, ако искат да оцелеят.