Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
— Но на тия идиоти от флотата аз мамицата им… — увери ги Джеръм с надебелял език и пресуши остатъка от уискито си.
— А аз пък на цялата тая европейско-християнска цивилизация… — обяви изтежко Моузес Калахан, изплю дъвката в шепата си и я хвърли в един от препълнените пепелници. — Кълна ви се!
— Флотата и християнският Запад — задави се от кикот Лури. — Светата папска флота! Няма отърваване от тях, ей!
Стив лежеше в тъмното, измъчвайки, замъгления си от алкохолните пари мозък къде ли може да изчезва принадлежащата на гравитацията маса при определена гравитационна аномалия, но мислите му се гонеха лудешки из тъмни лабиринти, в които се беше спуснала непрогледна мъгла, и всеки път, когато му се струваше, че е съзрял някаква светлинка и се завързваше към нея, той се блъсваше в стена. Главата и краката му тежаха като олово.
Тогава засънува някаква прочетена преди много години новела. Разказваше се за един пътник във времето, който се връща в Англия в епохата на Шекспир, но попада в един кошмарен свят. Този пътник във времето сега се оказа самият Стив. Пред ханчето, където се надяваше да намери подслон, в калта на пътя между отпадъци и смет лежеше отрязана полуразложена ръка. В сивата й набръчкана шепа се отвори едно око, което започна внимателно да го следи.
В голямото, облицовано с дъски преддверие на хана, осветено само от тесен прозорец, откъдето странно тесни врати водеха към съседните помещения, зад огромно тъмно бюро седеше висок, строен беловлас мъж, целият облечен в тъмни кожени дрехи, с маска на лицето от тъмна, напукана кожа, каквито някога са носели болните от проказа. Очите му блестяха през тънките цепки, а на устата си имаше цип с едри зъбци, който придаваше на безжизненото му лице израза на облещен мъртвешки череп. Пред него на бюрото стоеше ценна, изкусно гравирана ваза от венецианско стъкло с потопен в нея букет от подобни на лилии цветя, с очи наместо тичинки, които любопитно гледаха към него. Мъжът повелително посочи към тъмното помещение зад гърба му и когато Стив се обърна да разбере какво се иска от него, видя, че в полуздрача нечуто се е открехнала една врата. От тясното помещение зад нея, дълбоко колкото саркофаг, излизаше някаква жена. Когато извърна лице насам, той я позна.
Беше Луси!
Затича се към нея. Старите изтъркани дъски скърцаха неестествено силно и така страшно се огъваха под нозете му, сякаш всеки миг щяха да се продънят и да го пратят в приземието.
— Луси! — извика той, разперил ръце, за да я посрещне. В същия миг обаче от деколтето й изскочи едно от тези подобни на лилии растения и втренчи в него окото си.
Стив отскочи ужасен назад, но човекът с маската застана незабелязано зад него, обгърна го и така силно стисна гръдния му кош, че Стив едва си пое дъх.
— Луси! — задъхваше се той, докато човекът с маската го стискаше безжалостно, а призрачното око на цветето, чието месесто стебло продължаваше да расте, се приближаваше към него. Стив забеляза, че полуразголената гръд на Луси беше осеяна с дребни капчици пот, но колкото и да се взираше в нарастващата тъмнина, Стив не можеше повече да различи лицето й. А някъде от дъното сякаш извираше странно плющене, чийто произход той не можеше да си обясни и което ставаше все по-силно и пронизващо.
Стив не успя веднага да се съвземе и да светне лампата. Въздухът в тясното помещение беше задушен и горещ. Преди да си легне, той бе изключил климатичната инсталация, тъй като от студения въздух редовно се схващаше вратът му.
Натрапчивият силен плясък, озвучавал съня му, секна. Валеше дъжд. Стив отвори вратата. Гъст тропически дъжд, сякаш водопад от милиони сребристо-лъскави телца на рибки, барабанеше по едрите листа на храстите, които ограждаха пътеката пред бунгалото и се превиваха сякаш от болка под ударите на дъжда. Плътно до стената беше потърсил защита цял взвод едри черни жаби. Приличаха на черни камъни, големи колкото юмрук, и само неподвижните им очи зорко поблясваха. Някъде далеч над морето се гърчеха като магма червени светкавици, бликнали от раздиращите се вътрешности на облаците.
Той мигновено осъзна съдбовността на решението, което беше взел, и чувство на угнетеност стегна за няколко секунди гърдите му, сякаш човекът с маската още стоеше зад гърба му и то стискаше в жестоката си прегръдка. Поемаше дълбоко свежия, наситен с влага нощен въздух, докато стягането се отпусна.
А преди да заспи отново, той си спомни, че всички лилии, които срещна в съня си, бяха го гледали с очите на Луси.