Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
Потеглиха незабавно и скоро оставиха под себе си пъстроцветните гирлянди от светлини на разточително осветения Маями, след което машината пое курс на север.
— Имаш ли представа какво смятат да правят с нас — обърна се Стив към седналия до него Джеръм.
Банистър сви устни, поклати замислено глава и рече: — При най-добро желание не мога още нищо да проумея.
— Може би Марс? — В същия момент, в който зададе въпроса, Стив осъзна и неговата несъстоятелност. Такава работа щяха отдавна да са я надушили.
Джеръм го заоглежда отстрани с изпитателен поглед. — Сериозно ли смяташ?
— Всъщност не — призна Стив.
— Ти по-добре виж хората! Аз познавам някои от тях. Няколко пилоти със и без боен опит, няколко добре обучени астронавти, но повечето — не, куп първокласни инженери, болшинството обаче без понятие от ракетна техника, да не говорим за космически полети. Освен това, изглежда, военноморските сили участвуват яко в тая работа, има доста пилоти от флотата, и то добри. Досега ВМС само ловяха от водата нещата на НАСА, този път обаче всичко показва, че организаторът е всъщност тя. Стив, можеш ли да си представиш някаква причина военноморските сили да се интересуват от Марс?
— Може пък да искат да пуснат в каналите на Марс някоя и друга торпедна лодка — рече Стив.
Джеръм не пое шегата. Той само решително кимна с глава и зарея поглед пред себе си.
На Кейп те бяха посрещнати от тълпа придружители, които ги отведоха в една гола зала, осветена от жълтеникави неонови лампи. Раздадоха им купони за храна и напитки, разпределиха ги по квартири, а накрая ги снимаха с полароидна камера, която за секунди изхвърляше цветната пластмасова картичка. Под портрета нанасяха името и войсковия чин. После всеки получи папка от изкуствена кожа, съдържаща най-необходимото за писане, като на предната й страна под емблемата на НАСА със златни букви беше изписано: «СИМПОЗИУМ — НОВИ ЦЕЛИ В НАВИГАЦИЯТА».
Стив учудено се запита с какво, по дяволите, тъкмо той ще допринесе за поставянето на нови цели в навигацията и се отправи към апартамента си. Беше една от многото подобни на бараки къщички-бунгала, над които стърчаха евкалиптови дървета. Къщичките бяха отделени една от друга с грижливо подкастрен жив плет, добре поддържани полянки и цветни лехи. Над морето се святкаше, без да гърми. Високо в проблясващото небе тъмнееха огромните прастари рампи на програмата «Аполо». Паметници на «пробива», почти обратно завоювани от джунглата. Въздухът беше спарен, не трепкаше нито листец. Някъде наблизо се надкрякваха цяла рота жаби.
Капнал от умора, Стив взе горещ душ, легна гол и само след секунди заспа.
В събота следобед участниците в «симпозиума» се събраха в голямата заседателна зала на Центъра за космически полети. В друго време там заседаваха работните групи, когато някой голям проект навлезеше в заключителната си техническа фаза, за да се извърши координацията, преди да започне монтажът.
Стив се изненада от големия брой участници в това «съвещание». По негова преценка имаше от сто и шестдесет до сто и осемдесет души, между които близо две дузини жени.
Висок беловлас мъж, наближаващ шестдесетте, на име Франсис, с импозантна адмиралска униформа, приближи важно, подобаващо обграден от няколко висши особи от флотата и техните адютанти. Следваха ги с бавен ход няколко цивилни, очевидно хора от НАСА, които си придаваха загадъчен вид, а неколцината тайни агенти пък се правеха на подчертано безучастни и спокойни. Те заеха местата в предната част на залата зад една дълга маса, като от време на време хвърляха по някой любопитен поглед към публиката и се ровеха в папките пред себе си.
— Прилича на галапредставление — изръмжа Джеръм, който беше седнал до Стив. Един стол по-нататък седеше Олсен.
— Започвам да ставам любопитен за какво е цялата тая парадност — каза тихо Стив. — При такъв набор!
— Тая работа не ми харесва — отговори Джеръм, клатейки глава, и изразът на съпротива на лицето му се задълбочи, когато този Франсис с подчертано младежка стъпка се изкачи на подиума, обхвана с две ръце пулта между знамето на САЩ и флагчето на НАСА с подкупваща усмивка, която не му се удаде, а премина в малко изкривена ухилена гримаса. После се наведе над микрофона, поздрави гостите от името на флотата и НАСА и произнесе слово, дълго почти тридесет минути, в което не можа да се долови нищо конкретно, освен че се касаело за «честта на нацията» и че тук били свикани «най-добрите умове на нацията», за да «направят всичко по силите си», та да се осигури «бъдещето на нацията». Само на едно място имаше по-конкретен намек, че «мисията, за която са призвани», по всяка вероятност щяла да отнеме пет години и че през този период нямало да бъде възможен контактът с «родната среда».