Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]

Уон отвърна с пискливия си глас:

— Никога никому не съм сторил зло! — Той не можеше да приеме за справедливо онова, в което беше обвинен, но не се съмняваше, че Пол го обвинява. Ларви сложи ръка на рамото му.

— Бих желала да е така, Уон — каза тя. — Важното да не го правиш отново.

— Повече да не лягам на кушетката на сънищата?

— Не, Уон. — Той погледна към Джанин за помощ, после вдигна рамене.

— Но това не е всичко — продължи Пол. — Ти трябва да ни помогнеш. Разкажи ни всичко, което знаеш. За кушетката. За Мъртвите. За радиокомуникациите със свръхсветлинна скорост, за храната…

— Защо трябва да ви разкажа? — попита Уон.

Пол го придумваше търпеливо:

— Защото по този начин можеш да изкупиш вината си за причинените от теб нервни кризи. Мисля, че не разбираш колко важен си ти, Уон. Знанията в твоята глава биха могли да спасят хората от гладуване. Милиони животи. Уон.

Уон за момент се намръщи над тази идея, но „милиони“, отнесено за човешки същества, за него нямаше смисъл… той още не беше свикнал дори и с „пет“.

— Вече започвате да ме ядосвате — скара се той.

— Не съм имал такова намерение, Уон.

— Не е важно какво намерение имаш, важно е какво се получава на практика. Ти самият току-що ми каза това — промърмори злобно момчето. — Добре. Какво искате да знаете?

— Искаме да ни разкажеш всичко, което знаеш — отговори незабавно Пол. — О, не веднага. Когато си спомниш. Желаем също да обиколим заедно целия Завод за храна и ти да ни обясниш всичко в него… искам да кажа, доколкото можеш.

— Тук, на това място? Тук няма нищо освен стаята на сънищата, която не ми позволявате да използувам.

— За нас всичко е ново, Уон.

— Това не е нищо! Тук не тече вода, няма библиотека, трудно се разговаря с Мъртвите, нищо не расте! У дома имам всичко и всичко е използваемо, можете сами да се убедите.

— Според теб там е истински рай, Уон.

— Проверете сами! Не мога повече да използувам кушетката на сънищата, затова няма смисъл да стоя тук!

Пол погледна другите объркан.

— Можем ли да сторим това?

— Разбира се! Корабът ми ще ни закара там… не, не всички — коригира се Уон. — Но някои. Можем да оставим стареца тук. Във всеки случая там за него няма жена, така че няма да развалим никаква двойка. Или пък — добави той хитро, — можем да отидем само двамата с Джанин. Тогава на кораба ще има достатъчно място и ще можем да ви докараме машини, книги, богатства…

— Забрави за това. Уон — отговори съобразително Джанин. — Те никога няма да ни го разрешат.

— Не бързай, момичето ми — обади се баща й. — Не си ти тази, която ще реши този въпрос. Това, което казва момчето, е интересно. Ако той може да ни отвори вратите на рая, кои сме ние, та да стоим отвън на студа?

Джанин погледна баща си, но лицето му не изразяваше нищо.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще ни пуснете да заминем двамата с Уон?