Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]

— Сигурно има и друг начин, от който да се разбере дали човек е болен.

— Е, има. — Такъв беше например подвижният биоанализатор, взимащ малки проби от всеки от тях… който използуваха веднъж и с Уон, когато необходимостта от това беше очевидна. Но Вера не беше много интелигентен компютър и не се беше досетила да програмира този апарат да взима редовно проби от Уон, докато изрично не й беше наредено, а тогава беше малко късно.

— Какво има?

Той се чувстваше неловко.

— Когато Мъртвите проверяват здравословното ми състояние, те ми пъхат нещо. Това не ми харесва.

— Правят го за твое добро, Уон — каза тя строго. — Хей! Ето една идея. Хайде да поговорим с Мъртвите.

Това вече беше неин комплекс. Всъщност Джанин нямаше желание да разговаря с Мъртвите. Тя просто искаше да се махнат от смущаващото място, на което се намираха; но когато отидоха там, откъдето можеше да се говори с Мъртвите, където се намираше и кушетката на Уон за сънуване, Джанин реши, че желае нещо друго.

— Уон — каза тя, — искам да опитам кушетката.

Той наведе назад глава, присви очи и я погледна озадачен.

— Ларви ми каза повече да не лягам в нея — припомни й той.

— Зная, че каза. Покажи ми как да вляза вътре.

— Най-напред ми обяснявате, че трябва да правя само онова, което ми казвате — оплака се той, — а после ми казвате да върша други неща. Това ме обърква.

Тя вече бе влязла в пашкула и се бе протегнала.

— Най-напред капака ли да издърпам?

— О — възкликна той, като потрепери, — ако си решила… да. Заключва се оттам, където е ръката ти, но когато искаш да излезеш само натискаш.

Тя се пресегна за армирания капак и го издърпа над себе си, като гледаше неговото помръкнало, загрижено лице.

— Боли ли?

— Да боли? Не! Що за представа!

— Добре де, какво чувства човек?

— Джанин — отговори й той строго, — държиш се съвсем като дете. Защо ме питаш за нещо, което сама можеш да провериш? — Той протегна ръка и натисна капака, а ключалката по средата на долната част изщрака и се заключи. — Най-добре е да заспиш — дочу тя гласа му да прониква до нея през излъчващата синя светлина желязна арматура.

— Не ми се спи — възрази тя съвсем основателно. — Нищо не ми се прави. Нищо не чувствам…

И тогава започна.

Не приличаше на онова, което бе изпитала при нервните кризи; нямаше никаква маниакална намеса в нейната индивидуалност, никакъв източник на чувства. Усещаше само малко топлина и наситена светлина. Беше обградена. Беше само един атом в супа от усещания. Другите атоми нямаха нито форма, нито самостоятелност. Те не бяха осезаеми, нямаха твърди ръбове. Когато отвори очи, Джанин видя, че Уон бе вперил загрижен поглед към нея през армирания капак, а онези други… души?… съвсем не бяха така реални, нито така непосредствени. Но тя ги чувстваше така, както никога не бе чувствала нечие присъствие. До нея. Вътре в нея. Бяха топли. Бяха успокояващи.