![Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/6/gejtuej-ii-beyond-the-blue-event-horizon-download.jpg)
Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]
- Автор: Пол Фредерик
- Серия: Хичи #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]». Краткое содержание книги:
Джанин тръгна напосоки из коридорите, смучейки от време на време кафе от едно шише. Или онова, което считаше за „кафе“. Този навик бе усвоила от баща си, макар че ако я попитат, ще отрече, че е усвоила от него какъвто и да било навик.
Всичките й сетива жадуваха за впечатления. Заводът за храна беше най-невероятно вълнуващо, страхотно очарователно нещо, което й се беше случвало. По-вълнуващо от отлитането от Земята, когато беше още малко дете. По-вълнуващо от измърсените шорти, с което бе разбрала, че вече става жена. По-вълнуващо от каквото и да било. Дори голите стени на коридорите бяха вълнуващи, защото бяха направени от хичиянски метал отпреди зилион години и продължаваха да излъчват мека синя светлина, която техните строители бяха вградили в тях. (Какви ли очи са гледали тази светлина, когато е била съвсем нова?) Тя преминаваше внимателно от стая в стая, едва докосвайки пода. В тази стая по някои от стените имаше гумени лавици (какво ли имаше на тях?), в онази се намираше една огромна сфера с отрязани връх и дъно, която приличаше на хромирано огледало, странно ронещо се при пипане… за какво ли беше тя? Някои от нещата Джанин можа да разпознае. Онова нещо, което прилича на маса, сигурно е маса. (Ръбът около нея несъмнено беше предназначен да предотврати падането на предметите при съществуващата, макар и малка, гравитация на Завода за храна.) Някои от предметите обаче не можа да идентифицира дори Вера след достъп до информационните банки с каталози за хичиянски артефакти, намиращи се на Земята. Килийките с фините зелени паяжини по стените сигурно бяха спални помещения; но кой можеше да знае дали тъпата Вера е права? Няма значение. Самите предмети бяха вълнуващи. Вълнуващо беше и пространството, из което се разхождаше. Вълнуващо беше дори и евентуалното й изгубване, защото преди да пристигнат на Завода за храна. Джанин никога, нито един път, не бе имала възможност да се изгуби. От самата мисъл за такава възможност изпита някакво страхотно вълнение. Особено след като нейният вече зрял четиринайсетгодишен ум, както винаги нащрек, отбеляза, че както и да се изгубеше. Заводът за храна не беше толкова голям, за да не може да се оправи.
Така че това беше едно безопасно преживяване. Или поне изглеждаше такова. Докато не се почувства попаднала в клопка на далечния край на доковете, когато нещо — хичиянец? космическо чудовище? побъркан стар изгнанник с нож в ръка? — не се показа от коридорите и с бавна стъпка не се насочи към нея.
Не беше нито едно от тези неща. Беше Уон.
Разбира се, тя не знаеше името му.
— Не се приближавай! — изхленчи тя, изплашена до смърт, стиснала предавателя и скръстила ръце на малките си гърди. Той не се приближи. Спря. Гледаше я опулен, зяпнал от изненада, с почти изплезен език. Беше висок и мършав. Имаше триъгълно лице с гърбав нос. Носеше нещо като пола, над която бе облякъл дреха, прилична на танкова броня; и двете еднакво мръсни. Миришеше на мъж. Той подуши въздуха и потрепери. Беше млад. Сигурно не много по-голям от самата нея и единственият, който не беше три пъти по-стар от нея, както всички, които бе виждала през последните години. Когато той коленичи и започна да прави онова, което Джанин не бе виждала никой да прави, тя изохка, докато се кискаше… развеселена, облекчена, шокирана, изпаднала в истерия. Шокът не бе от онова, което той правеше. Шокът дойде от срещата с момче. В сънищата си тя бе фантазирала необуздано, но никога за него.
През следващите няколко дни Джанин не можеше да понася отсъствието на Уон. Тя се чувстваше като негова майка, негов другар, негов учител, негова жена. „Не, Уон! Пий на малки глътки, горещо е!“ „Уон, да не искаш да кажеш, че си живял съвсем сам, след като сте престанали да бъдете трима?“ „Имаш хубави очи, Уон.“
За нея нямаше значение, че той нямаше достатъчно изискано държане, за да й отговори, че и нейните очи са хубави, защото тя можеше определено да каже, че го бе очаровала с всичките части на тялото си.
Разбира се, за другите това не беше тайна. На Джанин обаче й беше безразлично. Уон имаше изострени сетива, блестящи очи, завладяваща способност да споделя онова, което знаеше. Той спеше дори по-малко от нея. Отначало тя високо ценеше тази му готовност, защото това означаваше, че той има какво да сподели, но после видя, че беше започнал да се уморява. Дори се разболя. Когато Уон започна да се изпотява и да трепери в стаята със сребърно-синия пашкул, тя беше онази, която изкрещя: „Ларви! Мисля, че той се разболява!“ Когато Уон политна към кушетката, тя се хвърли към него с ръка, протегната към сухото му и горящо чело. Затварящият се капак на пашкула едва не я затисна и остави една дълга, дълбока следа от китката до ставите на пръстите.