Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Ако се изчислеше общото разстояние, което предстоеше да се преодолее от всички, поканени в този ден от Рупърт Бойс, щеше да се получи внушителна цифра. Само в първата дузина от гости бяха: Фостърови от Аделаида, Шьонбергови от Хаити, Фаранови от Сталинград, двойката Моравия от Синсинати, двойката Иванко от Париж и още Съливанови, които общо взето живееха в съседство с остров Пасха, но на дъното на океана — на четири километра дълбочина. Беше чест за Рупърт, че въпреки тридесетте разпратени покани, пристигнаха повече от четиридесет гости — нещо, което той бе предвидил. Закъсняха само Краусови, просто защото забравиха от кой меридиан започва международното отчитане на времето и дойдоха точно с двадесет и четири часа по-късно.
Към обяд в парка се събра порядъчна колекция от флаери — тия, които пристигаха последни трябваше да се полутат, докато намерят място да се приземят, а после да изминат пеша доста разстояние. Пътят изглеждаше дълъг, защото под безоблачното небе температурата беше сто и десет градуса по Фаренхайт. Наоколо бяха спрели всевъзможни марки аеромобили — от едноместните „бръмбари“ до семейните „кадилаци“, които приличаха не просто на някакво средство за придвижване, а на летящи дворци. Впрочем сега вече не можеше да се съди по марката на флаера за положението на собственика му в обществото.
— Какъв уродлив дом — каза Джийн Морел, когато „метеорът“ започна да се спуска по спирала. — Като кутия, която някой е настъпил.
За Джордж Грегсън бе свойствена старомодната неприязън към автоматичното кацане и преди да отвърне, регулира скоростта на спускането.
— Под такъв ъгъл на зрение едва ли може да се съди за дома — справедливо забеляза той. — От земята навярно изглежда съвсем различно. О, Господи!
— Какво има?
— Фостърови вече са тук. Бих разпознал това съчетание на цветовете където и да е.
— Просто не разговаряй с тях, ако не искаш. Събиранията у Рупърт са хубави с това, че винаги можеш да се скриеш в тълпата.
Джордж съзря свободно местенце и уверено насочи флаера надолу. Те се спуснаха плавно между един друг „метеор“ и някаква машина от съвсем неизвестна и за двамата марка. Джийн си помисли, че изглежда бързоходна, но много неудобна. Сигурно бе измайсторена собственоръчно от някой луд по техниката Рупъртов приятел. А това не се разрешаваше от закона.
Когато излязоха от „метеора“, горещината им подейства като пламък на оксижен. Сякаш за миг от телата им се изпари цялата влага и Джордж се учуди, че пресъхналата му кожа започва да се напуква. Отчасти сами си бяха виновни за това. Бяха излетели от Аляска преди три часа и не съобразиха да променят температурата в кабината, така че преходът да е по-плавен.
— Нима може да се живее тук! — Джийн едва си поемаше дъх. — Мислех, че някак контролират тукашния климат.
— Разбира се, че го контролират — каза Джордж. — Някога тук е било пустиня, а сега — виждаш сама. Да тръгваме, вътре всичко ще бъде наред.
В този момент ги посрещна сам Рупърт — весело, но някак пресилено шумно. Стопанинът на дома стоеше до техния „метеор“, подаваше им по чаша и с палава усмивка ги гледаше отгоре надолу. Гледаше ги отвисоко по простата причина, че ръстът му беше около три и половина метра — при това се оказа съвсем прозрачен. Не беше трудно да се гледа през него.
— Страшни шеги си измислил за гостите си — възкликна Джордж и опита да вземе чашите, до които едва успя да стигне. Ръката му премина през тях. — Надявам се, че когато се доберем до дома ти, за нас ще се намери нещо по-осезаемо.
— Не се безпокойте! — засмя се Рупърт. — Поръчвайте! Когато пристигнете, всичко ще е готово.
— Две хубави порции бира, охладена в течен въздух — бързо се разпореди Джордж. — Пристигаме веднага.
Рупърт кимна, постави чашата на невидима маса, натисна някакъв невидим бутон и изчезна.
— Страхотно! — каза Джийн. — За пръв път виждам как действа това чудо. Откъде се е сдобил с него Рупърт? Мислех, че го имат само Свръхвладетелите.
— А знаеш ли поне едно нещо, което Рупърт да е пожелал и да не притежава? — отвърна Джордж. — Това е подходяща играчка за него. Седи си уютно в кабинета и в същото време обхожда половин Африка. Няма жеги, няма хапещи насекоми, няма умора — на всичко отгоре и хладилник с бира под ръка. Интересно, какво биха си помислили Стенли и Ливингстън?
Не им се говореше повече под изгарящото слънце. Когато наближиха парадния вход, почти неразличим в плътната стъклена фасада, той автоматично се отвори под звуците на фанфар. Джийн си помисли, че до вечерта сигурно вече ще й се гади от фанфара и не сгреши.
В чудесната прохлада на преддверието приветливо ги посрещна поредната мисис Бойс. Всъщност заради нея се бе събрало такова множество от гости. Половината дойдоха да видят новото жилище на Рупърт, но тия, които се колебаеха, все пак дойдоха, привлечени от разказите за новата му жена.