Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
„Когато се върна у дома — обеща си Харкорт, — ще попитам дядо за това, макар че въпросът е много деликатен.“ Дядо му щеше да разбере, че не пита от обикновено любопитство, и щеше да му отговори, макар и, може би, не изчерпателно. А можеше и да се ядоса. От много години дядо му и Нъли бяха добри приятели.
Мислейки за тези неща, той най-после заспа. Събуди се, защото някой го дърпаше за рамото.
— Ставай — викаше абатът. — Вече са много. Гората е пълна. Заобиколени сме!
— Кой ни е заобиколил?
— Вонящите бабуни. Щях да отида и да се оправя с тях, но Нъли вдигна толкова много шум за първата, че реших този път да не предприемам нищо.
Небето беше започнало да светлее. Йоланда, събудена от рева на абата, се измъкна изпод одеялото. Нъли седеше и мигаше.
— Сега пък какво става? — попита той. — Защо си се развикал?
— Бабуните ни заобиколиха.
Нъли скочи.
— Сигурен ли си?
— Разбира се — отговори абатът. — Наредили са се една до друга чак до края на мочурището. Заобиколили са ни. Този път не ги чух. Бяха много тихи. Видях първата чак когато стана достатъчно светло.
Нъли се обърна към Йоланда.
— Ти каза, че можем да заобиколим мочурището. А възможно ли е да минем през него?
— Може би не е невъзможно. Чувала съм, че има пътека. Но няма да е лесно. Ще трябва да газим.
— Това е лудост! — извика абатът. — Можем да си пробием път през тези същества и да заобиколим мочурището.
— Ти може би ще можеш да си пробиеш път през тях — каза Нъли, — но аз не желая да се опитвам. Ти нищо не знаеш за тях.
— Но ти знаеш. Нали каза…
— Не ме интересува какво съм казал — отвърна Нъли. — Ще минем през мочурището. Не вярвам, че ще могат да ни последват.
ГЛАВА 10
Духовете отново се приближаваха към него — дори и на дневна светлина. Харкорт не можеше да ги види, макар навремени да му се струваше, че ги вижда — леко трептене на въздуха като омара над нива със зряла пшеница в горещ слънчев ден. Те му говореха. Непрекъснато му говореха. Не разбираше какво казват, но от време на време му се струваше, че долавя смисъла. Повечето думи бяха просто бръщолевене като онова, което често бе чувал на минаване покрай затворената врата, зад която майка му и жените прекарваха следобеда в шиене, но най-вече в бъбрене.
Харкорт газеше до кръста. Ботушите му бяха пълни с тиня. Другите вървяха подир него. Духовете дърдореха. Рояци насекоми се въртяха над главата му и той току размахваше ръце да ги разгони, но те продължаваха да хвърчат като някакъв блестящ водовъртеж на слънцето.
Достигна до островчето, към което се бяха насочили, и изпълзя върху него. Йоланда беше втора и когато наближи, Харкорт я изтегли до себе си. Нъли не беше много след тях, а след него пъхтеше зачервеният абат. Харкорт подаваше ръка на всекиго и му помагаше да се измъкне на твърда почва.
Седяха мокри, мълчаливи, прекалено уморени, за да говорят.
— Никога не бих се съгласил на такова нещо — обади се накрая абатът. — Разбира се, знаех, че много ще се ходи, и не съм против ходенето. Но газенето през такава кал е далеч от представата ми за приключение.
— Може би нямаше да ни се наложи да газим, ако беше оставил на мира онази бабуна — подметка Нъли. — Ама не, трябваше да я направиш на каша.
— Надявам се, че онези, другите бабуни зад нас — каза абатът, — не са последица от тази моя постъпка. Или искаш да кажеш, че останките от нея са се спуснали по хълма и всяка от тях се е превърнала в нова бабуна, която копнее да ни хване?
— Не знам — отвърна Нъли. — Никой не може да каже. През живота си съм чувал странни и страхотни разкази за бабуните. Онзи хълм може да е бил любимият им, гнездото, където се оформят. Може да са били необходими векове за създаването на всички, но когато новината се разнесла…
— Новината се разнесла? — възкликна абатът.
— Да, новината, че са нападнати. Затова са побързали да се съберат и да си отмъстят…
— Да си отмъстят! — изръмжа абатът, вдигна жезъла си и удари по земята. — Ако ме беше оставил, наистина щях да им дам основание за отмъщение.
— Стореното — сторено — намеси се Харкорт. — Защо не спрете поне за малко? — После се обърна към Йоланда. — Струва ми се, че видях продължение на пътеката.
— Значи наистина сме вървели по пътека и не сме я изгубили — зарадва се тя. — Когато свърши, помислих, че сме тръгнали по грешна следа и че може би изобщо няма пътека. Но ако си прав, има. Била е само залята и това е нейното продължение.
Харкорт вдигна рамене.
— Може отново да я изгубим и то не веднъж и не дваж, защото това е несигурна страна. Но ще продължим да вървим. Как смяташ, дали сме минали половината?