По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Дали и нас не ни чака същата участ? — попита Джордж.
— Да се надяваме, че не — отговори Джон и се надигна да огледа хоризонта.
Едва-що бе поставил ръка на челото си, за да се предпази от силното слънце, когато от гърдите му се изтръгна вик:
— Дим!
Всички наскачаха. На юг, далеч от тях, дебел сив стълб се издигаше право нагоре, образувайки нещо като чадър.
— Това не ще да е индиански лагер — рече Джон. — По-скоро там гори голяма ферма или някоя станция…
— Я, да не би да е Кампа! Какво ще кажете, златотърсачо!
— Може би — отвърна сухо Червен Облак, едва повдигайки Рамене. — Когато индианците тръгнат по бойната пътека, те не спят.
— За съжаление — каза съветникът, като хапеше устните си и почукваше земята с приклада на карабината си.
— Какво ще правим, Джон — попита Хари. — Трябва ли да се откажем от последната кола на Кампа?
— Все още ми се струва, че индианците не са нападнали тази станция.
— Но нали гори!… Този дим не е от лагерен огън.
— Може да са го запалили жителите преди да свият към Соленото езеро, отправили се към границите на Калифорния и Мексико.
— Значи не се отказваш от плана си да стигнем до Кампа?
— Не — отвърна решително съветникът. — Да става каквото ще, но ще ида да видя какво се е случило в тази станция, която поради близостта си, спадаше към охранителния район на доброволците на полковника. А ако намерим компания, толкова по-добре за нас, сега когато знаем, че шайените кръстосват прерията. Хайде, другари, на седлата. Преди слънцето да залезе ще узнаем опожарена ли е Кампа.
Уверени, че и този път са убегнали от страшните томахавки и копия на шайените, ездачите се метнаха на седлата и след последно оглеждане на хоризонта се отправиха на юг, цепейки устремено безкрайния океан от зеленина.
Стълбът от дим все още се виждаше и им служеше като фар. Нещо голямо гореше посред прерията, защото пушекът, който се събираше в чистото небе, растеше и не помръдваше.
Понеже в тази посока се намираше единствено Кампа, значи именно тази малка станция сега догаряше в пожара.
В онази епоха емиграцията на белите била още съвсем слаба поради непрестанните враждебни действия на индианците, а селищата били разположени на огромни разстояния. Тъй като всички имали нужда от защитата на един малък форт с малоброен гарнизон, правителството не могло да осигури охрана на всички, които имали желание да се заселят.