Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
Така часовете минаваха без никакво по-нататъшно смущение. Луната достигна зенита си, като лееше отвесно меката си светлина върху прелестната гледка, която представляваха двете спокойно заспали, прегърнати сестри. Дънкън хвърли широкия шал на Кора върху тях, като ги наблюдаваше с удоволствие, а след това отпусна и собствената си глава върху скалата. Дейвид започна да издава звуци, които в будно състояние биха възмутили деликатния му слух, и накъсо казано, всички освен мохиканите и Ястребово око изгубиха съзнание за всичко наоколо, потънали в неудържима дрямка. Но техните бдителни защитници не знаеха ни умора, ни сън. Те лежеха неподвижни като скалата, сякаш бяха част от нея, а очите им непрестанно шареха по тъмния пояс на гората, който опасваше бреговете на тесния поток. Нито един звук не им убягваше и най-внимателният наблюдател не би могъл да открие, че дишат. Явно бе, че тази прекомерна предпазливост, произтичаща от минал опит, не можеше да бъде измамена от никаква хитрост на неприятеля. Бдението продължи без очевидни резултати, докато луната залезе и една бледа ивица над върховете на дърветата при завоя на реката малко по-долу от тях възвести приближаването на деня.
Тогава за пръв път Ястребово око се размърда. Той пропълзя по скалата и разтърси Дънкън от дълбокия му сън.
— Време е да тръгваме — прошепна той. — Събудете нежните създания и се пригответе да влезете в кануто, когато го докарам до удобно за качване място.
— Спокойно ли прекарахте нощта? — запита Дънкан?
— Що се отнася до мене, изглежда, че сънят е победил бдителността ми.
— Засега всичко е спокойно като в полунощ. Бъдете тихи и бързайте.
Дънкън се беше вече напълно разбудил и веднага махна шала от спящите девойки. Това накара Кора да вдигне ръка, сякаш за да го отпъди, а Алиса промълви с мекия си, нежен глас:
— Не, не, татко, ние не бяхме изоставени — Дънкън беше с нас.
— Да, сладка невинност — прошепна младежът. — Дънкън е тук и докато е жив, и докато опасността трае, той не ще те изостави. Кора! Алиса! Ставайте! Време е да потегляме!
Остър писък от страна на по-малката сестра и изправената фигура на другата, изпълнена с почуда и ужас, беше неочакваният отговор, който той получи. Докато думите още не се бяха напълно отронили от устните на Хейуърд, около тях се разнесоха такива викове и крясъци, че накараха бързо пулсиращата му кръв да се върне обратно в сърцето. За миг изглеждаше, че всички дяволи на ада се бяха понесли из въздуха около тях, изливайки дивашките си чувства в бесни крясъци. Виковете не идеха от някоя определена посока, явно беше, че изпълваха гората, а на смаяните слушатели се стори, че изпълваха дори и пещерите на водопада, скалите, речното корито и въздуха над тях. Дейвид изправи високата си фигура сред този адски шум, сложи ръце на уши и извика:
— Откъде иде това неблагозвучие? Адът ли се е разтворил, та човешките уста издават такива звуци?
Това непредпазливо излагане бе последвано от ярки блясъци на изстрели и чести гърмежи на десетина пушки от отсрещния бряг, които повалиха нещастния псалмопевец безчувствен на скалата, на която беше спал така дълго. Мохиканите смело отвърнаха на заплашителните крясъци на своите врагове, които при падането на Гамът нададоха дивашки, ликуващи викове.
Последва бърза и честа престрелка, но и двете страни бяха твърде опитни и не излагаха дори и крайник на прицела на неприятеля. С най-голямо напрежение Дънкън се ослушваше, за да чуе ударите на веслата, тъй като вярваше, че сега бягството беше едничкото им спасение. Реката течеше с обичайната си бързина, но кануто не се виждаше никъде по тъмните й води. Хейуърд тъкмо си мислеше, че разузнавачът жестоко ги е изоставил, когато от скалата под него се изви огнен език и един свиреп крясък, примесен с предсмъртен вик, показа, че носителят на смъртта, изпратен От фаталното оръжие на Ястребово око, е намерил жертва. След като бяха така лесно отблъснати, нападателите в миг се оттеглиха и постепенно мястото стана тъй тихо, както беше преди.