Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Той е войник и знае както опасностите, тъй и преимуществата на горите.
— Но той е баща и не може да отиде против природата си.
— Колко снизходителен е бил винаги към всички мои лудории! Колко нежен и готов да задоволи всичките ми желания! — хълцаше Алиса. — Себелюбиви бяхме, сестро, като настоявахме да направим посещението си сред такива рискове!
— Може да съм постъпила прибързано, като настоях да ни даде съгласието си в такъв неудобен момент, но аз исках да му докажа, че ако другите са го забравили, когато се намира сред такива трудности, поне дъщерите му мислят за него!
— Когато той научи за пристигането ви в Едуард — каза меко Хейуърд, — в гърдите му се породи остра борба между страха и любовта, докато най-после последната, засилена, ако това е възможно, от дългата раздяла, бързо надви. „Силният дух на моята благородна Кора ги води насам, Дънкън — каза ми той. — и аз няма да се противопоставя. Бих желал всеки, който брани тук честта на краля ни, да покаже поне половината от нейната твърдост.“
— А не каза ли нещо и за мене, Хейуърд? — запита Алиса с обич и ревност в гласа. — Сигурно не е забравил съвсем и малката си Елси!
— Разбира се, че не — отвърна младият човек. — Той ви нарече с безброй гальовни имена, които аз не мога да си позволя да употребя, но мога с жар да потвърдя, че напълно ги заслужавате. Веднъж дори той каза …
Дънкън спря да говори, защото, докато очите му бяха приковани в очите на Алиса, която се бе обърнала към него с всичкия пламък на синовната си обич, за да улови думите му, същият силен и ужасен крясък изпълни въздуха и го накара да онемее. Последва дълго, напрегнато мълчание, през време на което всеки оглеждаше другите в уплаха, чакайки да чуе отново звука. Най-после одеялото се повдигна полека и на отвора застана разузнавачът. Неговото лице показваше, че от този тайнствен звук твърдостта му бе започнала да се разколебава. Заплашваше ги, изглежда, опасност, пред която всичката му ловкост и опитност бяха безсилни.
ГЛАВА VII
— Не трябва да пренебрегваме това предупреждение, изпратено за наше добро, и да продължаваме да се крием, когато такива викове кънтят в гората! — каза Ястребово око. — Нека девойките стоят тука, обаче мохиканите и аз ще отидем на пост на скалата, където, предполагам, майорът от шестдесетия полк също ще пожелае да дойде.
— Значи опасността, в която се намираме, е толкова голяма? — запита Кора.
— Този, който издава странни звуци, за да ни предупреди, знае каква е опасността. Бих сметнал себе си за грешник, възбунтувал се срещу божията воля, ако останех глух на предупредителните викове, които се носят във въздуха. Дори и онзи с нежната душа, който прекарва времето си в песни, е обезпокоен от писъка и казва, че „е готов да тръгне в бой“. Ако се касаеше само за битка, то би било нещо, което ни е добре познато и с което лесно бихме се справили, но аз съм чувал, че когато между небето и земята се носят такива викове, това означава, че друг вид война ни заплашва.
— Приятелю, ако всичките ни основания за боязън произтичат само от свръхестествени явления, ние нямаме много голяма причина да се страхуваме — продължи спокойната Кора. — Уверен ли сте, че враговете ни не са измислили някой нов и остроумен начин да ни сплашат, за да могат по-лесно да ни сразят?
— Лейди — отвърна тържествено разузнавачът, — тридесет години съм се вслушвал във всички горски звукове, вслушвал съм се като човек, чийто живот зависи от остротата на слуха му. Нито воят на пантерата, нито подсвиркването на дрозда, нито някакъв вик, измислен от дяволските мингозци, може да ме измами! Чувал съм гората да стене като човек, потънал в скръб; често съм слушал как вятърът свири в клоните на дърветата; чувал съм как светкавицата изтрещява във въздуха, сякаш пращят горящи храсти, бълвайки искри и огнени езици. Но всякога съм смятал, че това са звуци, които се носят, когато създателят ни си играе с творенията си. Обаче нито мохиканите, нито аз, който съм бял човек без никакъв примес, можем да си обясним току-що чутия вик. И затова смятаме, че гой е някакъв знак, даден за наше добро.
— Странно явление! — каза Хейуърд, като взе пистолетите си от мястото, където ги бе оставил. — Знак за мир или за война, ние непременно трябва да го открием. Да вървим, приятелю, аз ви следвам.
Щом излязоха от тясното скривалище, изведнъж всички се почувствуваха ободрени духом, тъй като смениха задушния въздух на пещерата с освежителната прохлада, която цареше край водовъртежите и струите на водопада. Остър вечерен ветрец се носеше над повърхността на реката и сякаш отнасяше рева на водата в дълбините на пещерите, откъдето наново прозвучаваше тежък и непрестанен, като че гръмотевици боботеха отвъд далечните хълмове. Луната беше изгряла и светлината й проблясваше тук-там по водата по-нагоре от тях; но краят на скалата, където бяха застанали, все още тънеше в сянка. С изключение на шума от буйно течащите води и полъха на вятъра, който от време на време подухваше край тях, всичко наоколо тънеше в тишина, каквато може да цари само нощем и при пълна самота. Напразно очите на всеки от тях се взираха в отсрещните брегове, търсейки някакъв признак на живот, който да им обясни чутия вик. Загрижените им и жадни очи се заблуждаваха от измамлива светлина или се спираха само върху голи скали и прави, неподвижни дървета.