Последният мохикан

— Не мога да отрека думите ви, тъй като не съм много опитен по отношение на конете, макар и да съм роден там, където те изобилствуват. Навярно вълците бродят по брега, над главите им и изплашените същества викат, както могат, за да им дойде човек на помощ — каза той на делаварско наречие. — Ункас, спусни се с кануто и хвърли една главня между глутницата, защото иначе страхът може да направи това, което вълците не са в състояние да сторят, и може утре заран да останем без коне, когато ще ни е тъй нужно да пътуваме бързо!

Младият туземец вече бе слязъл до водата, за да изпълни нареждането на водача, когато от брега на реката се зачу продължително виене и се понесе бързо към дълбините на гората, сякаш зверовете, обхванати от внезапен ужас, по собствено желание изоставяха плячката си. С голяма бързина Ункас се върна и тримата горски обитатели започнаха да се съвещават с тих, оживен глас.

— Приличахме на ловци, които са изгубили напътствието на звездите и от които слънцето е било скрито в продължение на няколко дни — каза Ястребово око, като се обърна настрана от другарите си. — Но сега вече знаем къде се намираме и пътеките ни са разчистени от препятствия! Седнете в сянката, която хвърля този бук — тя е по-дебела от сянката на боровете, — и нека чакаме онова, което провидението ще ни изпрати. Да приказваме шепнешком, макар че ще е по-добре и по-разумно, ако за известно време всеки се вглъби в собствените си мисли.

Държанието на разузнавача бе сериозно и внушително и вече не издаваше признаци на мекушава боязън. Явно беше, че моментната му слабост бе изчезнала, след като бе получил обяснение на загадката, която собственият му опит не помогна да разгадае. Макар че сега много добре съзнаваше в какво положение се намираха, той беше готов да посрещне всичко с твърдост, свойствена на жилавата му природа. Изглежда, че и туземците споделяха това чувство. Те седнаха на места, откъдето свободно виждаха двата бряга, а те самите бяха добре прикрити. При тези обстоятелства най-обикновеното благоразумие диктуваше на Хейуърд и неговите спътнички да последват примера на бдителните туземци. Младият човек измъкна от пещерата куп сасафрасови клонки и ги сложи във вдлъбнатината, която разделяше двете пещери. Сестрите легнаха там; скалите ги закриляха от стрели и куршуми, а безпокойството им бе облекчено, след като ги увериха, че никаква опасност не би приближила без предупреждение. Самият Хейуърд се настани близо до тях, тъй че да може да им говори, без да повишава гласа си, и с това да навлече някаква опасност. Дейвид, по примера на горските жители, така се укри в една от пукнатините на скалата, че грозните му крайници вече не дразнеха ничий поглед.