Последният мохикан

— Би могъл да имаш и по-добро занятие. Младите синковци и без това достатъчно се смеят и пеят из горите. А всъщност би трябвало да се спотайват като лисица в дупката си. Можеш ли да си служиш с ловджийска пушка или да боравиш с карабина?

— Опазил ме господ! Никога не съм имал случай да употребявам смъртоносни оръжия!

— Може би разбираш от компас и умееш да отбелязваш на хартия реките и планините ь пустите местности, така че онези, които пътуват, да могат да намират различните места по техните имена?

— Не се занимавам с подобни работи!

— Имаш крака, които биха могли да направят дългия път къс. Предполагам, че понякога носиш съобщения на генерала.

— Никога. Аз следвам само високото си призвание да преподавам духовна музика!

— Чудновата професия! — промърмори Ястребово око, като се позасмя. — Да прекарваш живота си като дрозд и като него да повтаряш всички звуци, които излизат от хорските гърла! Е, приятелю, предполагам, че Това е твоята дарба и не трябва да я отричаме, както не бихме отрекли дарбата да стреляш или някоя по-полезна склонност, ако ги имаше. Нека чуем как се проявяваш. То ще бъде приятелски начин да си пожелаем лека нощ, защото вече е време тези девойки да подкрепят силите си за дълго и трудно пътуване рано утре сутринта, преди макасците да са се размърдали.

— С най-голямо удоволствие — каза Дейвид, като намести очилата с железните рамки, извади любимия си малък сборник с химни и веднага го предложи на Алиса. — Има ли нещо по-подходящо и по-утешително от това да запееш благодарствена вечерна песен след такъв изпълнен с премеждия ден!

Алиса се усмихна. Но като погледна Хейуърд, тя се изчерви и не знаеше как да постъпи.

— Не се стеснявайте! — прошепна той. — Нима предложението на достойния едноименник на великия псалмопевец41 няма тежест в един такъв момент?

Насърчена от думите му, Алиса стори това, към което по-рано набожността й и любовта й към нежни звуци така силно я бяха подтикнали. Отвориха сборника на един химн, твърде подходящ за положението, в което се намираха. В този химн поетът вече не бе подбуждан от желанието да надмине вдъхновения цар израелски и бе проявил изтънченост и любов към добродетелта. Кора пожела да последва сестра си и те запяха химна, след като методичният Дейвид даде необходимия предварителен тон с камертона си.

Мелодията бе тържествена и бавна. От време на време тя се издигаше до най-високите тонове, които можеха да достигнат плътните гласове на девойките, надвесили се над малката си книжка в благоговеен унес, а след това толкова се снишаваше, че плясъкът на водата се сливаше с нея като глух акомпанимент. Природната дарба и верният слух на Дейвид така направляваха песента, че да звучи добре в тясната пещера. Всички нейни пукнатини и кътчета се изпълниха с трепетните тонове на плавните им гласове. Индианците бяха приковали очи в скалите и слушаха внимателно, като вкаменени. Разузнавачът, който бе подпрял брада на ръката си и изразяваше студено безразличие, постепенно отпусна замръзналите черти на лицето си. Малко по малко при изпяването на всеки следващ стих той чувствуваше желязната си природа покорена, а спомените го отнасяха назад в детинството му, когато бе свикнал да слуша подобни молитвени песни в колонията на заселниците. Блуждаещите му очи овлажняха и преди химнът да бе свършил, парещи сълзи потекоха от изворите, които отдавна изглеждаха пресъхнали и се стичаха една подир друга по бузите, които по-често бяха усещали небесните бури, отколкото сълзи — признаци на слабост. От устата на певците се лееха онези тихи, замиращи звуци, които ухото поглъща с такъв жаден захлас, сякаш предусеща, че ще ги загуби, когато изведнъж някакъв крясък, неземен и нечовешки, се разнесе навън и проникна не само в дълбочините на пещерата, но и в сърцата на всички, които го чуха. Настъпи дълбока тишина, сякаш тоя ужасен и необикновен вик бе прекъснал яростния бяг на реката.