Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)
- Автор: Кан Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)». Краткое содержание книги:
Инди бавно отстъпи назад. Очите му бяха изцъклени, а по лицето му се стичаха едри капки пот. Уили се наведе да оправи одеялото си, а змията беззвучно изчезна сред високата трева.
— Отвратителна джунгла! — мърмореше тя. — Противно слонче, противно място!
На няколко крачки от лагера се изправи едър бенгалски тигър. Незабелязан от никого, той се шмугна сред храсталаците и изчезна. Инди се отпусна на един камък край огъня и известно време лежа ни жив, ни умрял. После стана и го стъкна със сухи съчки.
Много съчки!
На другата сутрин тръгнаха рано, за да избягнат дневните горещини. Тропическият вятър шумеше из върховете на дърветата, а слоновете бавно се промъкваха през храсталака. Отвсякъде се разнасяха животински крясъци, но с настъпването на деня те съвсем не звучаха тъй заплашително.
Сякаш се намираме в огромна и занемарена зоологическа градина, помисли си Уили.
Наново подхванал разговора си с Големия Дребосък, хлапакът все повече се убеждаваше, че духът на изчезналия му брат Чу се е вселил в това слонче след кратко завъртане на Колелото на прераждането. На първо място, защото и Чу беше закръглен като това голямо бебе, на второ — защото и той като слончето винаги беше в добро настроение. Освен това прякорът на Чу беше Буда, получен не само заради споменатите вече особености, а и заради внушителния размер на ушните му миди — нещо, което лесно можеше да се забележи и у слончето.
По тази причина Дребосъка се зае да обсъжда с Големия Дребосък неща, които биха интересували единствено Чу. Това бяха семейни въпроси, известен брой играчки, които и двамата смятаха за свои, извинения за отдавнашни свади по въпроса кой е по-силен — Джими Фокс или Лу Гериг. За огромно облекчение на Дребосъка слончето проявяваше явна сговорчивост по всички тези въпроси.
Тъкмо стигнаха до бъдещето и започнаха да правят догадки какво ли ще видят в Америка, когато тръгнат на работа в цирка, пътеката ги изведе на малко възвишение, от което ясно се виждаше Дворецът.
Блестящ, ослепително бял алабастър, почти преливащ в цветовете на дъгата, той се издигаше сред джунглата като прекрасна перла сред море от зелени изумруди.
— Инди, виж! — ахна Дребосъка.
— Да, това е Панкот — кимна Индиана. Стояха и мълчаливо му се наслаждаваха. После бавно продължиха пътя си.
Късно следобед стигнаха в подножието на хълмовете, над които се издигаше Дворецът. Насочиха се към прохода, когато Сайну изведнъж спря слоновете и изтича напред.
— Нават тхана. — промълви той с нотка на боязън.
Инди скочи от седлото и се насочи към водача. Когато го наближи, видя, че гледа в нещо пред себе си и уплашено мърмори:
— Винасяк, Маха винасяк. Нещастие, голямо нещастие.
Инди го потупа по рамото, но Сайну се дръпна и изтича към останалите водачи. Едва сега видя какво го беше смутило.
В средата на пътеката беше поставена малка статуетка на богиня с шест ръце. Зловещо божество с огърлица от миниатюрни човешки глави на шията. Всяка от ръцете стискаше за косите други човешки глави, а на устата му бе изписана демонична усмивка.
Фигурката беше отрупана с ритуални предмети — листа, мъртви птици, плъхове, костенурки. Около кръста й имаше нещо като колан от истински човешки пръсти.
Инди се върна към кервана. Уили и Дребосъка също слязоха от слоновете.
— Защо спираме? — попита Уили.
— Какво гледаш, Инди? — Любопитството на Дребосъка напираше отвътре. Представи си, че пред тях са съкровищата на Чао-пао.
Но Инди не им обърна внимание и се впусна в пререкания с уплашените водачи. Сайну клатеше глава и размахваше ръце по посока на слоновете. Другите водачи тръгнаха към тях и задърпаха поводите им в обратна посока.
Тези действия разтревожиха Уили, която изтича след индийците и започна да вика:
— Не, не! Инди, тези хора вземат превоза ни!
— Оттук нататък ще вървим пеш — съобщи Инди. Нямаше смисъл да кара туземците да вървят против волята си. Това само би влошило нещата.
— Не! — викна Уили. Преживяла толкова мъки предния ден, тя тъкмо беше започнала да свиква с огромните грозни животни.
Дребосъка мълчаливо наблюдаваше как слоновете тромаво се отдалечават. Неговият нов приятел обърна глава да го погледне.
— Слонче, хей слонче! — проплака той. Нима е възможно любимият му брат Чу да се върне след толкова години, за да бъде с него само два дни? — Чакай, не е честно! Забрави ли за цирка?
Вероятно се е завърнал само за да изгладят недоразуменията си, останали нерешени в Шанхай преди години. Вероятно сега, след като всичко е уредено по приятелски начин, Чу трябва отново да си върви. На Дребосъка му беше трудно да го приеме, но очевидно нещата стояха точно така. Ето, възкръсналият Чу му се усмихва за сбогом.