Господарят на светлината [bg]

Малко по-късно Шан Ирабекски пристигна в Гостилницата на Хаукана, придружен от шестима от хората си, които бяха въоръжени до зъби, сякаш бяха воини, а не търговци. Като видяха обаче какъв покой цари в страноприемницата и че никой от другите гости или посетители не е въоръжен, те оставиха настрани оръжието и насядаха около принца.

Шан беше висок мъж, но стойката му бе малко прегърбена. Носеше роба с тъмнокафяв цвят и нахлупена чак до очите чалма. Брадата му бе посивяла, когато се смееше виждаха се множеството липсващи зъби, а долните му клепачи бяха толкова зачервени и подпухнали, сякаш бяха изтощени от дългогодишните опити да задържат на място неговите изпъкнали и налети с кръв очи. Смехът му беше флегматичен, той непрестанно блъскаше с юмрук по масата и повтаряше вече за шести път:

— В наши дни слоновете са ужасно скъпи, а и хич не ги бива да газят в калта! — което бе във връзка с разгорещения спор за това, кой сезон на годината е най-подходящ за водене на военни действия. Най-накрая всички се съгласиха, че само някой неопитен новак би дръзнал да оскърби посланика на своя съсед през дъждовния сезон и той тутакси ще си спечели прозвището нуво роа.

Малко преди полунощ, личният знахар на принца се извини и излезе, за да пробва десерта и да постави предварително приготвения наркотик в сладкишите, предназначени за Шан. Малко по-късно, след като бе поднесен и десертът, Шан все по-трудно се бореше с неудържимото желание да затвори очи и главата му все по често се люшкаше напред.

— Чудесна забава — промърмори той между две похърквания. — Слоновете хич не ги бива… — с тези думи той заспа и никой не бе в състояние да го събуди. Както изглежда роднините му не горяха от желание да го носят към къщи, тъй като знахарят бе сипал в чашите им по малко хлоралхидрат и те също похъркваха, проснати на пода. Един от придворните на принца уреди настаняването им с Хаукана, а що се отнася до самия Шан — пренесоха го в покоите на Сидхартха, където малко по-късно го посети и знахарят. След като го нагласи удобно на леглото, той му заговори с тих, настоятелен глас:

— Утре следобед, — рече знахарят, — ти ще си принц Сидхартха и това ще са твоите придворни. Заедно с тях ще се явиш в Залата на Карма и ще поискаш да бъдеш прехвърлен в тялото, което ти е обещал Брама. По време на телопренасянето ще си останеш Сидхартха, а после ще се върнеш при мен за да те прегледам. Разбра ли ме?

— Да — прошепна Шан.

— Тогава повтори това, което ти казах.

— Утре следобед, — заговори Шан, — ще стана Сидхартха, предводител на тези хора…

Ярко блестеше утринта, а под покривалото й се уреждаха стари сметки. Половината от хората на княза напуснаха града на коне и се отправиха на север. Когато изгубиха от поглед Махартха, те започнаха да извиват на югоизток, прокрадвайки се между хълмовете и се спряха само веднъж — за да облекат своите бойни доспехи.