За честта на брата

Той издаде висок сумтящ звук.

— Почтени и американски са две думи, които не вървят заедно. Проповядваш идеализма си на всеки глупак, готов да те слуша, но товарът на баща ти доказва, че ви е грижа само как да продадете така наречените си добродетели срещу злато, като най-долни улични прекупвачи.

Абигейл почервеня.

— Не е необходимо да ми говориш с такъв език.

— Не е ли?

Той грабна китката й и я привлече към себе си.

— Пусни ме! — извика тя, опитвайки се да се отскубне.

— Не и докато не ми докажеш, че имаш повече разум от безразсъдния си баща.

— Ако мислиш, че ще ти открадна нож…

Очите й се разшириха, когато той поднесе острието към лицето й. Тя опипа кръста си и разбра, че я е обезоръжил, без да усети.

Усмивката му стана още по-широка, когато опря плоското на ножа до бузата й. Ръката му обгърна талията й.

— Скъпа, изгледаш доста бледа. Да не би да те е страх, че ще те убия?

— Не. Иначе ще умреш от глад. Още не можеш сам да си намираш храна.

— Подозирам, че ще измисля някакъв начин.

Абигейл не отговори. Той леко притисна ножа към бузата й, като същевременно стисна талията й и я притегли надолу към пода. Когато тя вдигна ръце, за да му се противопостави, Доминик извърна ножа така, че острото докосна брадичката и. Тя ужасена дръпна ръце. Взря се в него, докато той се надвесваше над нея.

— Мислиш ли, че ще те накарам насила да ми се подчиниш? — С бързо движение накара ножа да изчезне под ризата му. — Забрави ли вече? Казах ти, че няма да имам нужда от сила, за да те съблазня.

— Доминик!

Той се отпусна назад и се изсмя. Тя се надигна на колене, пожелавайки си този мъж да се махне от колибата и изобщо от живота й. Незабавно. Ако може и преди това.

— Не е много остър — каза тя, — но може да е достатъчен да направиш някакви прибори, с които да ядем. Уморих се вече да ям с ръце.

— Беше достатъчно остър, за да се уплашиш, че мога да ти го забия в гърлото. — Той извади ножа и внимателно прокара палец по острието му. Направи гримаса. — Мисля, че с пръсти ще се справя по-добре, отколкото с този тъп нож.

— Престани да се оплакваш!

Доминик пое ръката й и изрече:

— Скъпа, прости ми.

— Да ти простя? Ти се извиняваш?

И тя се вгледа учудена в тъмните му очи.

— Винаги се извинявам, когато съм сгрешил — погали бузата й и се засмя. — Когато аз знам, че съм сгрешил, а не когато другите мислят, че съм.

— Ще го запомня.

Ръката му обхвана бузата й, изпращайки тръпки от копнеж по цялото й тяло.

— Харесва ми мисълта, че ще запомниш нещо, свързано с мене, скъпа.

Абигейл се изправи, не искаше отново да се заплете в мрежата на неговата съблазън.

— Не е лесно да се забрави нещо, което дразни не по малко от зъбобол.

— Къде отиваш? — повика я той, когато тя се отправи към вратата.

— При потока, да намеря някой плосък камък и да опека яйцата на него.

— Трябва да почакаш до смрачаване.

Тя се намръщи. Доминик имаше право, но на нея не й се искаше да си признае, че не й е останало нищо друго, освен да си седи тук.