Мистични медитации (Учението на суфите)
- Автор: Хан Хазрат Инайят
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистични медитации (Учението на суфите)». Краткое содержание книги:
Способността към самоотричане зависи от степента на развитие на душата. Човек, който не е развит духовно, не може истински да се отрече. Играчките изглеждат ценни за децата, но не означават нищо за възрастните — много е лесно да се отречеш от тях. Така е и с онези, които са развити духовно — те лесно се отказват от всичко.
Как трябва да се върви по пътя на самоотричането? Като начало трябва да се научим да правим избор между две неща. Човек, притежаващ характера на кучето от баснята, не може да се отрече. Той иска едното и другото, но животът е устроен така, че ако пред нас са два желани предмета, то от единия сме принудени да се откажем. Чрез своята проницателност той трябва да реши кое да жертва и защо. Предпочита ли небесата пред света или света пред небесата, богатството пред честта или почитта пред богатството; да се отрече ли от вещите, имащи преходна ценност, заради вечните неща или да се откажеш от вечното заради преходното? Естествено, животът е такъв, че винаги дава поне две възможности и много често е трудно да се избере една от тях. Случва се, една вещ вече е в ръцете ни, а друга е недостъпна и си блъскаме главата коя от тях да пожертваме и как да се доберем до другата, която все още не ни принадлежи. Често не ни достига сила на волята за самоотричане. То не само изисква сили за различиш двете неща, но и сили на волята да направиш това, което искаш да сториш. Да направиш в живота онова, което искаш, съвсем не е проста работа. Животът е сложен. Често сме неспособни за самоотричане, защото собственият „аз“ не желае да ни слуша. А щом като ние сами нямаме сила да слушаме себе си, колко по-трудно ще бъде на другите да се вслушват в нас!
Самоотричането може да се усвои по естествен начин. Първоначално трябва да култивираме нашите способности за различаване, да правим разлика между онова, което е ценно и което е по-малко значимо. Можем да се изучим по пътя на изпробване, истински ценното се различава както чистото злато от краткотрайната имитацията, която бързо чернее. Истинското злато запазва своя цвят. Това ни показва, че стойността на вещите се познава по тяхното постоянство. Може би ще попитате не се ли определя стойността на вещите от тяхната красота. Разбира се, ние сме длъжни да откриваме тяхната красота, но трябва да проверим колко е дълготрайна тази красота. Помислете за разликата в цената на цветята и брилянтите. Цветето с цялото му изящество, красота на цвета и нежен аромат увяхва бързо в сравнение с брилянтите по единствената причина, че красотата на цветето избледнява на следващия ден, докато на брилянта остава постоянна. Това е една естествена тенденция, на нея не е нужно да се учим. Ние винаги се стремим към красотата, точно както и към това, което е постоянно. Ако дружбата не е постоянна, колкото и прекрасна да е — ценна ли е за нас? Защо да се заема високо положение и почит, ако те са непостоянни? Обаче човек е като дете, тича след всичко, което го привлича и постоянно се променя, а в същото време душата му иска постоянство.
Има само един начин да се научим на самоотричане — опознавайки своята природа, която е нашата съкровена същност, да разберем към какво се стреми и да се стараем да вървим натам, където тя ни зове. Мъдростта идва чрез самоотричането. Мъдростта и самоотричането вървят ръка за ръка, защото чрез отказване от самия себе си човек става по-мъдър, а мъдрият притежава способност към самоотричане. Основната причина за страдание на човек в семеен кръг, в родната страна и в целия свят е неговата неспособност към самоотричане.
По същество развитието на цивилизацията е развиване на чувството за самоотричане, проявяващо се в нашето уважение един към друг. Всяка проява на любезност и вежливост е форма на отричане. Когато човек отстъпва на друг своето място или му дава нещо хубаво, по същество това е отричане. Цивилизацията в истинския смисъл на думата е самоотричане.
Най-високата и най-великата цел, която трябва да достигне всяка душа е сливането с Бог. Във всичко е необходимо самоотричане, а тази висша цел изисква висш отказ от себе си. Но принудителното самоотричане, дори ако е извършено в името на Бога, не е правилно и истинско. Истинското самоотричане можем да намерим само в онези, които са узрели за него. Да си припомним библейския Авраам, готов да принесе в жертва своя син. Съвременният човек се надсмива над древните истории, гледайки ги от своята гледна точка. Но помислете си само колко много бащи и майки са пожертвали своите деца заради своите нации, своя народ и своята чест! Няма по-голяма жертва от жертвата за идеала: материален или духовен, земен или възвишен, човешки или Божествен.