Мистични медитации (Учението на суфите)
- Автор: Хан Хазрат Инайят
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистични медитации (Учението на суфите)». Краткое содержание книги:
Самоотричането означава отказване от „аз-а“ и отказ от онова, което подхранва „аз-а“. Всичко в света може просто да се ползва, а може и да се злоупотреби с него. Така е и с принципа на самоотричане, с който също може да се злоупотребява. Хората често не го разбират. Най-разпространеното от всички погрешни тълкувания е, че самоотричането се възприема като отказ от удоволствията и щастието, които светът може да даде. Ако самоотричането се превърне в догма, тогава в цялото сътворение няма да има никакъв смисъл. Сътворението никога не би се появило, ако отричането беше водещ принцип. Затова самоотричането само по себе си не е нито добродетел, нито грях. То става добродетел или грях в зависимост от това как го приемем.
Ако разглеждаме самоотричането в метафизичен аспект, ще открием, че този принцип служи за стълба, издигаща човек над всички вещи. Живата природа в света е такава, че всички вещи, които ни привличат, едновременно са и път, и бреме. Животът е вечно пътуване и колкото по-тежко е бремето, толкова е по-трудно. Помислете как душата, жадуваща постоянно да върви напред, ежедневно се обременява и обременява от пътуването! Душата прави крачка и забелязва, че е окована с вериги. Тя иска да върви напред, но с всяка стъпка й става все по-трудно да се движи.
Ето защо всички мислители и мъдреци, които са достигнали осъзнаването на живота, са използвали самоотричането като лекарство. За илюстрация може да послужи баснята за кучето и хляба. Кучето, държейки в устата си късче хляб, пристигнало до един поток, приело своето отражение във водата за друго куче и започнало да лае. Но щом отворило уста хлябът паднал във водата.
Колкото повече разглеждаме нашите житейски грешки, нашите животински желания, толкова повече намираме, че не сме много далеч от кучето от баснята. Да си припомним трагедиите на цели народи. Колко жестоко са се борили нашите предци за материалното, променливото, преходното! Всичко свидетелства за това, колко е заслепен човек от материалния живот, как е свикнал да пренебрегва скритата зад него тайна.
Когато се опитваме да разсъждаваме от какво трябва да се отречем и как именно се практикува отричането, преди всичко сме длъжни да помним, че добродетелта престава да бъде такава, когато принуждават човека да я следва. Този, на когото добродетелта се внедрява насилствено, който е принуден да се отрече от света, не може да се отрече правилно. Добродетел, причиняваща болка, не е добродетел. Ако тя кара хората да страдат, какво добродетелно има в нея? Може да се нарече добродетел само ако носи щастие. Онова, което отнема щастието, никога не може да бъде добродетел. Самоотричането се практикува правилно само от онзи, който го разбира и е способен да го практикува. Например, ако човек пътува с влак и реши да утоли глада си с парче хляб. Неговият съсед също иска да хапне, но не носи нищо. Ако първият реши, че да даде хляба си, а той самият да гладува — това е негова дхарма, но в резултат ще се почувства нещастен, то по-добре е сам да изяде хляба, тъй като другото няма да е истинско самоотричане. Ако веднъж постъпи по гореописания начин, втори път определено няма да го направи, защото е страдал и добродетелта му е причинила нещастие. Тази добродетел няма да стане част от неговия характер. На самоотричане е способен само онзи, който намира повече удовлетворение, като гледа как другият изяжда неговото парче хляб, отколкото ако сам го изяде.
Само този, чието сърце е изпълнено с щастие след извършване на акта на отричане, е извършил истинско отричане. Затова отричането не е нещо, което може да се научи или преподава. То идва само при човек, чиято душа толкова се е развила, че започва да разпознава истинската ценност на нещата. Всичко, което изглежда ценно за другите, пророкът вижда по-друг начин. По такъв начин ценността на нещата, независимо дали ги считаме за ценни или не, зависи от умението да виждаме. За един човек отричането от стотинката е твърде много, за друг отричането от всичко, което има, е нищо. Всичко зависи как гледаме на вещите. Човек се издига над всичко, от което е съумял да се отрече в живота си. Той става цар на всичко, от което се е отрекъл и остава роб на онова, от което не е успял да се откаже. Целият свят може да стане царство за човека, щом се е отрекъл от него.