Мистични медитации (Учението на суфите)
- Автор: Хан Хазрат Инайят
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистични медитации (Учението на суфите)». Краткое содержание книги:
Не трябва да мислим, че смирението е проява на слабост, леност, малодушие или недостатък на ентусиазъм. В действителност смирението е израз на овладян собствен „аз“. Стремежът да се подчиниш на чужда воля или на определени обстоятелства не винаги носи на смирения човек вреда. Понякога това може да ви се стори неизгодно, но впоследствие ще се осъзнаете ползата от това обстоятелство. Недостигът на издръжливост и твърдост е причина душата да се окаже неспособна да се смири, защото техният недостиг означава неспособност да понесем болката или да се примирим със загубеното.
Способните на смирение го проявяват даже в незначителните обстоятелства на обикновения живот. Те избягват да използват силата на волята си безпричинно за всяка дреболия. Смирението е пасивност, която понякога е непонятна за активния човек, устремен към различни цели. Но постоянната активност, в която се губи сила и енергия, често води до поражение. Всяко действие трябва да се уравновесява с бездействие. Трябва да бъдеш активен, когато е дошло време за това и да останеш пасивен, когато обстоятелствата налагат. Именно по такъв начин се постига успех в живота и онова щастие, което търси всяка душа.
Символичният смисъл на влизането на Исус Христос в Йерусалим яхнал магарица се състои в това, че магарето, с кръста на гърба, носещо цялата тежест, показва безкрайно смирение пред волята на своя господар. А това е привилегия на онзи, който служи — колкото и скромен да е той, той е награден с привилегията да служи на Бога.
Самоотричане
Самоотричането и аскетизмът са две напълно различни категории. Суфийският морал на самоотричане в много отношения се отличава от морала на аскета. Аскетът не се жени, не консумира хубави неща, не носи красиви дрехи и не прави нищо, което доставя удоволствие на човека. Суфият вярва, че всичко в света е създадено за него и затова не е необходимо да напуска този свят, отнасяйки със себе си несбъднати желания. Но той не е зависим нито от вещите, нито от желанията — живее освободен от тях. Не отива в планината да търси уединение, а живее сред хората. Той може да отиде в планината, ако поиска, но нищо в планината няма да успее да го задържи завинаги. Много по-лесно е да бъдеш религиозен и духовен сам в пещерата, отколкото в света! Но суфият няма нужда да бяга от хората, защото той вижда и ще познае лика на своя Възлюбен — лицето на Бога — навсякъде и във всичко.
Ако някой религиозен наставник каже: „Вие сте длъжни да не слушате музика, не трябва да гледате театрални постановки и танци, нито самите да танцувате“ — възможно е сред хиляди ученици да се намери един, който да се подчини на неговите думи и да се оттегли в пустинята. Няма съмнение, че този ученик ще намери там много повече помощ в търсене на духовното, но той никога няма да съумее да опознае напуснатия от него свят, поради което завинаги ще си остане подвластен на изкушенията.
Много по-важно и трудно е да живееш сред хората и в същото време да бъдеш духовен; да носиш отговорност за живота, отделяйки внимание на приятели и роднини, да служиш на враговете и на своите, и въпреки това да си останеш духовен. Да понасяш постоянното влияние на обкръжението, да бъдеш натоварен с отговорности, да страдаш от враждебността — това е много по-тежко и величествено, отколкото да бъдеш аскет в пустинята. И двата пътя крият опасности. Ако човек живее сред хората, вроденото влечение към удоволствията и желанието да опознае света могат във всеки момент да го върнат назад; такъв е случаят с йога Махачандра, който бил велик светец и имал множество ученици и когото царица Махила направила цар. Само за един миг той рухнал от върха, на който се издигнал благодарение на дългогодишен суров аскетизъм. Йогите казват, че е по-добре да напуснете света; суфият избира да живее в света, но изпълнен със самоотричане. Той предпочита да познава света, като служи на всичко и в същото време практикува самоотричане.
Даже саможертвата стои по-долу от самоотричането, макар че по принцип в жертването има и самоотричане. Когато принасят себе си в жертва, пророците и духовните учители преподават на ученика един урок, за да го научат на самоотричане. Висшата добродетел на жертването е в готовността, с която се принася. Самоотричането обаче се ръководи не от принципи, а от чувства.
Самоотричането оказва благотворно влияние върху човешкото сърце, но малцина са онези, които разбират това въздействие, тъй като само малък брой достига нужното ниво на развитие, на което е възможно самоотричането. Силата на самоотричането запалва искрата на духовността. И когато човек достига тази степен, прави първата крачка по пътя на истинската духовност. Искрата, получена при тези действия, се превръща в пламък в дълбочините на сърцето, превръща се във факел, осветяващ живота. Променя се целият житейски кръгозор. Целият свят изглежда друг, същият този свят, в който човек е живял, страдал, радвал се, учил се и забравял — всичко се обновява след като е усвоен урокът на самоотричането.